М Е Д О В И Н А - Анелия Тушкова

Казах му:            

          –Вече съм наясно какво искам от живота. Най-сетне след толкова години прозрях истината. С бизнес ще се занимавам, със собствен бизнес. Стига съм работил  за други. Те да обират парасъта, а аз с трохите да се задоволявам. Да чакам това подаяние наречено – заплата. Да се гърча като червей до аванс и да броя стотинките у магазина. Баста! Патрон ще ставам. Шефче.

        –Хмм…-измучава Гошо и надига пластмасовата  кафена чашка.

        В този мек пролетен следобед  с него  сме се  „изплющяли“  на една от пейките пред блока, пийвайки кафенце с повечко захар и малко алкохолец, така за блясък в очите. Ведро е времето, благо само за приказки и мързел. Как и двамата се улучихме в почивка не знам, но ето, че вече слагаме за втори път градуси в кафето. Гледаме  я прането  висящо  по терасите на  отсрещния блок, я някоя по-засукана  булка връщаща се от работа, я от време на време  фиксираме с  очи  скритата зад кошчето за боклук бутилчица.

       Гошо ми е съсед. Живее на втория етаж  по средата с жена си Цура. Знаем се  от години, ама рядко сядаме да обелим по някоя приказка, а за пиене да не говорим. Никога не сме пили, както си трябва – юнашката. Няма и как. Под чехъл е той. А, НЕ! По-скоро под пеньоар. Неговичката тъй му е стъпила на врата, че той едва-едва го извръща, за да се огледа,  пресичайки улицата. Наблюдавал съм го как раболепничи, как се умилква като позастаряващ котарак, как се снишава щом Цура го стрелне лошо с очи, както примерно се снишават кокошките щом петелът ги насмете. Страх има той от нея. Голям страх! А и как да няма? Сух е  и е дребен. Плашливец!

           Обикновено с Гошо разменяме по дума в края на месеца, когато  като касиер на входа идва, за да  вземе таксата за чистачката.  А чистачката е тя – Цура. Чисти цели шест етажа плюс тротоара и градинката пред блока.

         –Хмм… – измучава  повторно комшията и ме поглежда с изпъкналите си като на жаба очи. Всеки път щом ме погледне чакам  да  заквака и да заподскача  като  краставо земноводно.

        –Пчели ще гледам. Пчелин  по проект ще направя с европейски пари. Представи си – зелените кошери по полята на Дунавската равнина. Ех, каква лайка има там, какви акации, липи и цветове. А поляните? Ухааа…А черноземът? Екологично ще е производството, био нали е модерно сега. Европейско. Цивилизовано. Ще гледам кошерите под егидата на евро ценностите. Мед от щастливи пчели ще се лее.  – продължавам да се надъхвам, както Камата надъхваше националния по футбол на онова велико световно първенство в Щатите. – Ще ги опушвам. Ще следя роенето им. Було ще слагам, додето оглеждам всяка пита, всяка пчелна килийка. Ще ги захранвам със захарец и ще се множи оня ти ми мед  кехлибарен, сладък, сълзица. Е, може и да го поразреждам малко. Те клиентите няма да разберат. Ще купуват и ще са доволни.

        –Хмм…–чувам  Гошо за трети път  да мучи, гледайки  ме опулил жабешките си очи, сякаш му говоря  за нелегален  публичен дом, а не за кошери. Все едно му разправям, че ще отварям бардак във входа ни, вербувайки жена му за баш матроната в  този дом на разврата. Вероятно си я представя по прашки или пък с жартиери, а може и с бич. Никой няма представа какво се върти в ума на околните? Като знам каква е  жена му, само с бич и белезници я виждам, върти бича и връзва клиентите. Фантазия, мъжка фантазия. Докато си мисля тези щуротии забелязвам как комшията се изпъва като струна, как рипва  и застива с изкуствената си усмивка щом Цура се появява  бодро от към супермаркета.

          – Кафенциии  пийвате  значи. –констатира Цурето, заставайки пред нас с цялата прелест на огромната си снага. Това не е жена, а женище с ръце –  буци, сигурно ако иде във фитнеса ще дигне сто от лежанка, с бутове  мязащи на римски колони  без капители, същинска тежко-атлетка. Или пък  – представих си я как се върти в кръг,  мятайки диск на някое регионално състезание по лека атлетика. И едни мустаки  засукала баш кат  на Филип Тотьо. Оле-мале… тая за кола или коло маска ( знам ли как е правилно да се каже) чувала ли е? Чувала е, трънки! Ама виж  върти го тоз Гошо на малкия си месест пръст, като ключодържател го врътка. А той завалията слуша и изпълнява. Ето и сега  скача поемайки  двете  торби с покупки  и се изнизва подир господарката си – същинско пале само остава да заджавка и да изплези език. Ужас! И я чувам да дудне по стълбището. А той мълчи. Дума не обелва. Я каже нещо я е получил един зад врата. Но тяхна си работа, аз себе си да гледам.

          Допих си алкохолното кафе на пейката и се прибрах  у дома кроейки планове и чертаейки мислени проекти. Виждах се как печеля пачки, как ги харча с лека ръка, как се превръщам в бизнесмен.  Виждах  кошерите,  пчелите, цветовете в поляните, меда в бурканите. В „патрон“ се превръщах. В шеф. В баш шеф! Ама на, някой звънна на входната врата и прекъсна сладките ми като медец – мечти. Гледам през шпионката и какво да видя!? Цура с книга под мишка, с онзи пеньоар приличащ на японско кимоно и с  рехав кок на тила. На гейша се направила  наща! Каква ти гейша – сумистка цяла! Пеньоарът така пристяга телесата ѝ, та чак през вратата долавям пращене на шевове и прокъсване на  материя. Гледам и се чудя дали да отключа. Ама тя е нахална. Звъни втори път и то продължително. Звъни и наблюдава шпионката. Хитруша!

        Отварям, а Цурето се хили под мустак  и  ми размахва томчето, което носи.

       –Разбрах, че пчели си щял да гледаш. Затова реших да те подпомогна с нещичко.  Книга ти нося, да почетеш, да се просветиш. Па ако искаш мога да ти обясня и аз нещичко за пчеларството. – казва и влиза в моя дом-крепост, без покана.

        Най-нахално се намъква все едно апартаментът ми  ѝ  е бащиния. Изува кичозните си чехли,  тананикайки си някаква чалгия.  Влиза и ме зяпа с влажния поглед  на мачка. Така ме зяпа, че страх ме хваща. Протягам аз ръка да взема книгата, а тя почва да  ме налазва  още в самия коридор  досущ като  гигантска пчела. Каква ти пчела!?  Не пчела, атска пчела,тазивлажен поглед. Така ме зяпа, че страх ме хваща. Протягам аз ръка да взема книгата, а тя азва и влиза в моя доа Мецана с огромни лапи и убийствен дъх. Приклещва  ме към стената  и ме омаломощава  между гърдите си, както пчеларят  омаломощава  с дим пчелите и те замаяни от опушването ни летят, ни жилят. Притиска ме Цура към якия си гръден кош и  диша шумно. А аз се боря, дърпам се, извивам се, току да се измъкна от хватката ѝ, ама не става.  Не мога да се отскубна от буците и римските колони.  аа не става...им к онката. Хитруша!  омнахална. Звъни втори път и то продължително.уси в кафето.Мачът между нас продължава  без почивка и без рефер. Неравностоен боксов мач – от едната страна на ринга представител на тежка категория, а от другата боксьор категория супер перо.  Аз я тласкам навън. Тя ме бута навътре. Пот, слюнка и зъби са оръжията в този неравностоен двубой. Най-накрая с последните ми останали сили успявам, да изблъскам от територията си  тази огромна пчела и да пусна в действие всички възможни ключалки и вериги.  Но тя не си тръгва. Чувам я да диша тежко, да дращи по вратата. Само дето не замучава като самка, след което (явно уморена и обезнадеждена) изведнъж се отказва от обсадата и понася  масивната си снага по стъпалата, а аз изцеден и разнебитен се изсулвам върху теракота.

       –Пчели ще гледам. Що не си седя кротко и да си работя тихичко. Бизнес с мед ще правя. По-голяма простотия не бях измислял. – говоря си сам и подпирайки се на стената се изправям. –Я да си направя една медовина, да ме отпусне и успокои.

        Медовина. Медовинка по моя рецепта. Проста рецепта, възможно най-простата –преварявам вода и бухам в нея лъжица  мед, купен мед. А дали е мед?  Какво значение има?

       –Важното е, че избягах от Цура. –изричам, отдъхвайки си.

        После бавно разбърквам меда в топлата вода и пиейки глътка подир глътка, забравям за  кошери, пчели, поляни и чернозем.