С цвят  на  боза - Анелия Тушкова

За повечето хора животът е сив. За мен обаче не е. Моят живот може да е скучен и обикновен, но определено няма нищо общо със сивото. Той е с характерния цвят и вкус на бозата, но не днешната, а на онази боза преди „демокрацията“, по времето на соца. Тогава имаше  истинска, гъста, кисела, резняк боза. Пиеш и се кефиш. Кефиш се и пиеш. Баница и боза – класика, соц. класика! Не беше както сега, да се чудиш какво точно се спуска по хранопровода ти. То днешното боза ли е!? Друг път е боза!

         И така какво да ви кажа?  Животът  ми наистина е скучен и е лишен  от изненади.  Ставам всяка сутрин, в този живот с цвят на боза по-уморен отколкото съм легнал. Пия кафе като всеки нормален човек понякога дълго, друг път късо. Един път с мляко, друг път без ( защото често   забравям да купя) и след задължителния душ се изнизвам свръх уморен към метрото. Бързам, за да не го изпусна. Голямо бързане пада всеки ден!  Потичвам  до  метростанцията по един и същ маршрут, познавайки всяка плочка по пътя си, всяка дупка по асфалта. Вътре във влакчето наблюдавам хората от вчера, забили нос в телефоните си и ми иде да изкрещя, притиснат от еднообразието на делника. Пътувам  около половин час под земята и  без мерак влизам в офиса, понеже и  работата ми е с цвета на бозата. Ми не е ли така!? Блъскаш там някакви си девет- десет часа, получаваш смешната си заплатка, чудейки се как да я похарчиш. Толкова е малка, та си в потрес  дали ще ти стигне до вдругиден примерно. След работа я пиеш бира с приятели, я се виждаш с гаджето. И вместо да я награбиш както си трябва, да я подпреш тук-там, да отпуснеш  възлите на душата, да облекчиш тялото си, опъваш краци и чакаш тя да поеме инициативата, просто защото си изморен от този скучен и еднообразен живот с цвят на боза. Нито ти се отговаря на целувките ѝ, нито пък ти се прави  онази любовна прелюдия, която така харесва на нежната част от обществото ни.  Иска ти се да минеш направо на акта, да изпушиш след него цигара и да заспиш на мига – безпаметно.

         Но? Рано или късно всичко следва логичния си край. Исках тръпка и изненада. Е, получих това, което исках.

         Скуката изведнъж изчезна, както примерно изчезва тоалетната хартия, щом пуснеш водата в тоалетното казанче. Завърта се хартийката и се гмурка в отходния канал, без дори да остави и следа от меката си същност. Ще питате как така скуката се махна от  моя  делник. Как?

         Ами…

         Всичко започна след като смених превозното средство. Вместо с метрото реших ( тъй като  запролетя) да се придвижвам до офиса с велосипед, с велосипеда  на дядо. Това е старо, зелено колело без скорости само с контра и онази рамка, която го превръща в така нареченото “мъжко колело“. Старичко си е велосипедчето, но достолепно  пълно със спомени и  с тихата радост от един отминал, спокоен  живот с цвят на лимонада – жълта и газирана, соц. лимонада. Пиеш, а мехурчетата те блъскат в носа и ти не можеш дъх да си поемеш.

        Господи,  щом се сетя за тогава ме напушва една носталгия по време, което никога няма да се върне – периода на детството, дядо, баба, къщата в онзи малък крайдунавски град, пейките със стариците седнали на раздумка и игрите с комшийските деца.

        И така да спрем с тази носталгия и да продължим по същество.

       Метнах се  (както каубой от Дивия Запад се мята върху мустанга си)  на дядовия велосипед и веднага усетих порива на пролетния ветрец, носещ уханието на новото. Блаженство! Красота! Сякаш детството се върна, онова детство, в което карахме „балканчета“ на воля  по спокойните озеленени улици и играехме на стражари и апаши.  И като ме обзе една сълзливост, та чак почнах да подсмърчам  от умиление по миналото.Ала изведнъж сред цялата тази носталгично-пасторална картинка  мобилният звънна. Абе кой ги измисли тези телефони!? Отврат! Винаги  и навсякъде те намират. Срам нямат! Светят. Мигат. Звънят. Будят те. Истински   кошмар! Зачудих се дали да приема разговора. Ако не вдигна лошо. Ако затворя демонстративно  още по-лошо. Ако  пък реша да го изключа, ще ми се цупи този, който звъни – не ден, а няколко дена по ред.  Затова, докато въртях педалите на стария велосипед, извадих  свръх модерния си телефон от джоба на якето и какво да видя „търси ви Мими“. Мимито звъни.

       Малеее…Ей, сега се отечи положението.

       Мими. Знам, че ще мърмори. Излъгах, че ще ѝ се обадя. Не че излъгах, просто забравих покрай мачовете, които гледах снощи. Ми какво!? Човещинка е да гледаш футбол с приятели  и литри бира. Да се нервиш, викаш, псуваш и оригваш. Мъжка му работа е гледането на мачове! Планираш, следиш първенствата, пазариш алкохолец, мезенце и засядаш пред плоския екран, забравяйки и за бозата, и за живота. Блаженството на невежеството! Хляб и зрелища са казали римляните. А в днешно време хляб може да няма, но зрелища бол.

        Ех, тази Мими!  Или ще ми се кара, или ще ме разкара. Познавам си стоката. Лошото е, че и тя знае що за стока съм аз – застояла и леко по избеляла. Ако един мъж не се бракува до тридесет, после става трудно и почти невъзможно да му натириш брачния хомот. Старият ерген заприличва на див кон – подскача, тича в галоп, прави всевъзможни маймунджилъци само и само да те хвърли от гърба си, за да продължи да се носи  волен сред полята. Свикваш да спиш сам, да ядеш сам, да гледаш порно, чудейки се  как  мъжкарите по ХХL поддържат ерекцията  си  през целия филм. Филм  с елементарен сюжет, но пък  преливащ от телесни течности и тъпотии.

       Мими. Ще ѝ вдигна, какво да правя? Ще  се потопя  до нос в това блато от боза. Ще изтърпя една караница, щом трябва. Ще се съглася с нейните твърдения или пък просто ще си мълча. Така се постъпва с жените. Нека си излеят душата, да отпушат гласището си, да издърдорят всичко, което са събирали в себе си и да утихнат в негата на временната удовлетвореност.

        – Скъпа…-изчуруликах небрежно.

        – Ще ти дам аз една скъпа! –закряска тя  в ухото ми и аз усетих как словесните куршуми, с които ме обстрелва, свистят безмилостно около мен. Леле… същинска  картечница е!  – Кретен такъв! Лъжец! Лицемер! Гад…

        – Ама…– изрекох плахо, правейки несполучлив опит да спра стрелбата. Кошмар! Още малко и щях умра от приятелски огън. Боже… не ѝ ли  свършиха мунициите ?

        – Какво ама? Не ти искам оправданията! Чу ли? То бива нехайство! То бива пренебрежение! Но чак пък толкова! Цяла вечер съм те чакала…сготвих, сложих свещи  и…Абе какво обяснявам аз…  Не мислех, да ти го казвам по този начин, но ти ме предизвика с поведението си. Бременна съм, негоднико!

        – Бременна…– смотолевих и заслепен от тази „извънредна новина“, не видях камъка пред мен. Помня само, че велосипедът – старият велосипед на дядо с рамката, се преметна, политна във въздуха и ме запрати към разнебитените тротоарни плочи.

                                                                         

                                                                    *

                                                                    

        –Владо…Владо…– чувах  шепот сред  плътната бяла пелена.

         Боже! Това е гласът на Мими. А какви са тези облаци покрай мен?  Да не летя?  Не, не летя! Скован съм! Може би пък плувам и затова движенията на крайниците ми  са така забавени. Или пък сънувам, а?  Да! Вероятно  ми се  е присънило, че карам  дядовото колело и че падам от него, докато говоря по телефона. Ама с кого говорих? А къде ми е телефонът? По дяволите къде е проклетият скъп телефон? Преди месец го взех и то на изплащане. Божеее…Сънувам ли? Сигурно сънувам! Скоро ще писне алармата и ще трябва да ставам за работа по-уморен отколкото съм легнал.

–Владо…миличък…аз съм Мими…

       Шибана работа! Не можех да отворя очи. Гадните клепачи бяха тежки като бетонна плоча. А в главата ми, сякаш се разминаваха влаковете от метрото и вибрациите от скоростта им превръщаха шума им в болка  първоначално тиха  и  глуха, но постепенно  ритмично  усилваща се.

        –Ми-ми…Ми-ми…– шептя.

        –Да, миличък… В болницата сме… Мило, ама защо си се качил на това старо колело? Хората метро направиха, ленти срязаха.Той с колелото тръгнал. Виж се сега – комоцио, счупена ръка, натъртвания. Бедничкият…-отвръщат ми и аз най-сетне успях през мигли да видя зачервеното ѝ обло, надвесено над мен лице. -Толкова съжалявам, че ти съобщих по този начин  новината за бебето. Ще ми простиш ли, че ти се развиках? Моля те, да ми простиш. Така ме беше яд на теб, на приятелите ти, на мачовете, които гледате…

        Да ѝ простя ли? Какво да ѝ простя? И за каква новина става въпрос? Да не би… да не би да сме спечелили с нея  милионите от Държавната лотария? Фишът? Къде го сложих? Май го забравих в офиса, върху бюрото. Не го ли хвърлих с купчина непотребни книжа в коша? Не! Трябва да е в портфейла ми. Със сигурност е там. А портфейлът ми къде е? Във вътрешния джоб на якето, къде? Много си зле, Владко! Хмм… Или пък  новината вероятно е свързана с шефа, може да е решил мен да възнагради с екскурзия до Карибите, а не Данчо Подлизуркото. Ами да това ще е! Избрал е мен, оценил ме е. Крайно време беше. Кариби, идвам!

       Ала изведнъж се сепнах и  си припомних ясно как Мими ми крещя по телефона, заявявайки ми, че е бременна. Очите ми автоматично се забиха в корема ѝ, търсейки типичните признаци характерни за бременните жени. Какво очаквах, коремът ѝ да бухне за часове или пък вече да е с дете на ръце?

       Олеее…

       Мими е бременна. Мими е бременна. Мими е бременна! Зацикля умът ми. Аз и баща!? Господи! Бебе! Аз и бебе! Брачен хомот и семеен дискомфорт. Няма да има мачове, разцъкване на бири, псувни и пошло порно. Ергенлъкът ми загина!

       –Владо, миличък…Искаш ли да ти донеса нещо?

        Да ми донесе нещо? Тя да ми донесе нещо!? Е, нали го носи в корема си – едно ревливо  бебе!

       –Искам …боза…– казах  и затворих очи, разбирайки, че скучният ми живот с цвят на боза вече е към края си. Нужно бе едно нелепо падане от колело, след една извънредна новина.