Рецепта за гъделичкане на въображението - Елка Т. Василева

Никога не се ядосвам, когато видя задните стопове на автобуса и се налага да чакам следващия. Избирам си един от другите чакащи и започвам да му измислям истории. Ето, например, увитата с шалове лелка, която пристъпва от крак на крак и все си вади мобилния телефон. А той не звъни. Явно, закъснява и се притеснява от това. Като се има предвид сутрешния час, обичаен за тръгване към мястото за полагане на труд, а тя определено не прилича на редовна трудеща се, вероятно е призована да поеме внука или внучката. Щото мама и тати трябва да правят парички. Ако е това, значи мама и тати не са станали част от двата милиона, намерили препитание зад граница. А за да останат тук, или имат собствен бизнес, или са от малкото добре платени с атрактивни професии, или пък са си надвили на масрафа по друг начин. Обаче лелката-баба влиза в употреба от време-навреме със сигурност. Първо, никога не отказва да се притече на помощ на отрочето или отрочетата си, второ – не се пазари колко часа ще обгрижва внучето, нито очаква да й пъхнат нещо в джоба. То и телефончето, дето все го вади, точно затова й е дадено, да е винаги на разположение и под контрол. 

Пльок! Момичето с нарязани на поне десет места дънки пука огромен балон дъвка почти в носа на стърчащия срещу него момък на видима възраст за първо влюбване. Той  се ухилва хем нахакано, хем притеснено и подръпва увисналия по кльощавите му кълки  анцуг.  На рамото му, вместо на гръб, както се полага, виси полупразна раница. Колко му е да измисля една история и за тях!

Постепенно на спирката прииждат и други интересни човешки екземпляри, чиито истории са полепнали по тях почти като сутрешната мъгла. Само че зад ъгъла се задава очакваното возило и не се налага нов рестарт на въображението. Какво пък, и утре е ден…