В ТРАМВАЯ - Владимир Георгиев

Жена с дебело палто и по-дебело самочувствие се опитваше да влезе в трамвая. Беше студено, снежинките се трупаха върху хората, по къщите и блоковете, падаха върху ламаринения покрив на стария трамвай и върху сивата шапка на тази запазена възрастна дама.

Мъжът се опита да ѝ подаде ръка, но тя го отблъсна.

– Как смеете! – изсъска злобно и се извърна. Имаше червило, а косата ѝ бе още по-червена. Лицето ѝ бе червено от студа и допълваше наситения червен цвят на шала. – Нима смятате, че не мога да се кача сама?

– Извинете, госпожо – съжали сам себе си галантният кавалер и се запъти към другата врата на тролея, за да се качи. Подхлъзна се, но не падна, само се уплаши и се огледа, за да се увери, че никой не е видял временната му несъстоятелност.

Дамата със сивата шапка обаче не можеше да се качи. Палтото ѝ тежеше, а снегът бе натрупал голяма тежест върху раменете, върху шапката, върху цялото ѝ едро тяло. Тя подскочи още веднъж, хвана се за перилата, обаче нещо я дърпаше назад.

Ватманът започна да пуска онзи дразнещ сигнал, който напомня на пътниците, че са временно на този свят.

Кавалерът, вече вътре в трамвая, се развика:

– Почакайте, моля! Почакайте да влезе дамата!

Гласът му се понесе навътре сред хорта и всички дружно започнаха да приканят ватмана да не бърза толкова, а да почака тялото със сивата шапка и червения шал да се отърколи във вътрешността на превозното средство.

В трамвая бе по-студено, отколкото навън. Това е напълно нормално, когато навън е непоносимо студено, а вътре няма парно. Просто хората излъчват студа от себе си, който са събрали, докато чакат по спирките. Влязат ли в трамвая, те охлаждат въздуха и така се получава нещо като инверсия. Студените хора излъчват най-малко студ, беше установил ватманът, който никога не пускаше парното – хем да спести (без да знае от какво и от кого), хем да упражни властта си върху пътниците, хем... кой знае, хем нещо друго. Очароваше го начинът, по който хората ругаеха студа и се радваше, че вътре в мотрисата прехвърчат снежинки през полуотворените прозорци.

Червените бузи се разтресоха, червеният шал опря пода, а едрото тяло се промуши и полегна. Възрастната жена влезе в трамвая, макар и пълзешком. Чу се ръкопляскане, но бе самотно и някак тъжно, а не подигравателно или възхитително. Повечето чакаха возилото по-скоро да тръгне, защото бяха чували някъде, че в движение студът се усеща по-леко. Това се оказа невярно, защото снежинките нахлуха през прозорците, когато ватманът потегли и снегът бавно започна да се трупа върху седалките.

– Ама това е отвратително! – каза жената със сивата шапка. Тя вече стоеше съвсем права. – Аз едва не се самоубих, влизайки, а сега няма къде да седна.

Кавалерът почисти с опакото на ръката си една седалка, помъчи се да притвори прозореца над нея, за да не нахлува виелицата и направи галантен жест:

– Заповядайте, госпожо! Тук е горе-долу добре. Аз ще стоя до вас да не духа...

– Пак ли вие? – Жената вече не издържаше непрекъснатото му присъствие. – Колко пъти да ви казвам, че нямам нужда от помощта ви?

Мъжът се изчерви. Наведе глава и се хвана за подпорите. Хвана го яд: защо се държи като пълен смотаняк, като не е съвсем пълен? Тази негова галантност изглежда съвсем престорена; и то си е така, престорена е, но очевидно е слаб актьор, щом му личи. Жената, види се, е прозорлива и е схванала, че в поведението му има двойнственост, характерна за старите ергени, които търсят нещо повече от простата учтивост, с която започват уж нехайните и случайни запознанства.

Тя изтупа допълнително с ръкавиците си почистената седалка и седна. Погледна изчервения учтив мъж до себе си и каза:

– Вие имате вид на човек, който се нуждае от помощ. Защо се изчервявате? Всички сме били бедни.

Погледна го окуражително и добави:

– Почистете седалката пред мен и седнете да си поговорим. На колко сте години?