ДЪЖД ОТ СЪДБИ - Методий Ганчев

Животът - това са изгревите и залезите, но те щяха да бъдат едно нищо, ако не бяха моментите между тях. Всеки собственик на живот притежава в душата си вълшебство, което само точно определен човек някъде в пространството, наречено време, може да открие... И да промени коренно съдбата му. А съдбата е странно нещо – може да се завърти изведнъж на 180 градуса, променяйки пътя, по който е тръгнала личността. Заставаме често пред избор, който e резултат от събитията и случките. Независимо дали е грешен или верен, нашето решение ни отвежда до други премеждия и пътища... И пак заставаме на кръстопът. Всичко зависи може би от късмета. Заради него милиони души по света правят най-различни ритуали всеки ден, за да имат щастливи моменти или пък лошите да си отидат. Хиляди суеверия от цял свят... Ако вярвате във всеки един от тях, сигурно няма да ви остане никакво време в изпълнението на вашите дела.

Но всеки човек носи определен заряд  късмет още от първия си  дъх. В много старите времена на вече изчезнали култури нашите прадеди разбрали колко важно е значението на имената, защото според тях те предопределят характера и пътя, който ще извърви индивидът.

Името му не беше често срещано, както и фамилията. Едно време прадядо му правил търлъци и цървули и ги продавал  в следвоенното време. Оттам дошло името на рода му. Когато се появил на бял свят, родителите му решили, че такова сладко бебе щяло да стане разбивач на женски сърца. Ромео било подходящо и се харесало на двамата. Кръстили го, ала в еуфорията си родителите не обърнали внимание как звучало цялото име на сина им...

 Ромео Цървуланов се събуди. Погледна с полуотворени клепачи будилника и стана веднага на крака. Стрелките на часовника показваха 9:15...не беше чул алармата и се беше успал. Днеска е важен ден и не трябваше да закъснява.  Преди два дена му се бяха обадили за назначение в една голяма фирма. Това беше работата, която желаеше, а и беше по неговата специалност. Трудно му беше с интервютата, дори не го изслушваха докрай. Всички мислеха, че той се шегува, когато се представя. Още в училище беше ужасно, защото всички му се подиграваха. Приятелите му от университета също пускаха по някоя пиперлива закачка към Ромео.  А той самият на няколко пъти се чудеше дали да не си смени името, но тогава баща му щеше да го лиши от наследство, а майка му да се прави да обидена за дълго време.  Това обаждане, което беше получил, означаваше възможност- тези хора не преценяват по надписа на етикета, а по качеството.

            След като си хвърли триминутен душ, който служеше по-скоро за разбуждане, Цървуланов отвори гардероба. По телефона му бяха обяснили, че фирмата държи много на дрескода, така че да дойде с костюм. Само дето младият човек имаше само един костюм – този от абитуриентския си бал. Нямаше пари последните седмици, за да купи нов костюм, затова сега надяваше тесните крачоли на абитуриентския панталон. Беше сложил няколко кила след гимназиалните години. И сакото му стана, но не закопча нито едно негово копче, защото иначе щеше да се задуши. Помисли си, че ако има късмет и го изберат за определената позиция днес, с първата заплата ще пренареди гардероба си.

Погледна през прозореца и зацъка с уста. Цели два месеца беше пълна сушина, а сега валеше пороен дъжд. Хвана го голям яд, защото си спомни, че чадърът му не е вкъщи. Преди много време се беше отбил при Даневи на по чашка мента и освен съзнанието си, беше оставил там и чадъра. Не беше го искал, защото беше такъв пек през септември и октомври – циганско лято. Досега.  Нямаше време, за да измисли някакви опции. Щеше да купи чадър от някой щанд навън.

На входната врата някой беше оставил туристическо списание. Беше от онези дебелите, в които са включени промоции и екскурзии, а такива любителите на приключения или старите чичковци от кооперацията ги разглеждаха  обстойно. Ромео също го загледа и се усмихна. Късмет, макар и не голям, но да не се оплаква. Сега щеше да прикрие голяма част от раменете и главата си от пороя. Отвори вратата, разтвори списанието в средата и застана под него. Тръгна в посока на сградата, в която щеше да се състои интервюто му. Имаше половин час – да, щеше да стигне...дори и в това време.

Изглеждаше нелепо по улиците в този тесен костюм под каталога за пътешествия. Всички минувачи го изглеждаха, а и той тях. Някои бяха с такива огромни чадъри, че можеха да поберат трима души, а ако двама такива собственици се засичаха по тротоара, щяха да се блъснат. Чудеше се дали да не попита някой, който се движеше в посоката за среща, дали може да се скрие под неговия. Нещо закапа над главата му. Погледна нагоре и една капка като боксьор удари окото му. Ромео тихо изруга. През хартията на търговското списание просмукваше вода.

Скри се под козирката на една висока сграда, за да почине малко. От държенето на каталога над главата го бяха заболяли ръцете. Погледна часовника си. 9:45. Имаше време, нямаше да закъснее.  До него седеше и един уличен музикант, който настройваше акордите на китарата си.

-Не е ли малко влажно и студено, за да свирите? – попита Ромео.

- Е, талант като моя не трябва да се занемарява! – възторжено отговори творецът.

-Оригинални ли парчета правиш? – попита Цървуланов, който с разговора запълваше времето за престой.

-Да, братле, гледаш какво става по улицата и музата те докосва. Ако имаш време, може да чуеш някое.

Цървуланов погледна часовника си.

-Сега не мога, че отивам на интервю за работа.

-В тоя дъжд хич не си е работа за пешеходство.

-Да. Знаеш ли къде тук наблизко продават чадъри? – попита с надежда Цървуланов, който подозираше, че покритието му до този еркер се разкъсва.

-Не... още не са се сетили хората, че пари от това ще изкарат. – рече китаристът, който започна да свири. 

Цървуланов остави два лева в кутията пред музиканта, който леко му се поклони.

-Благодаря и късмет, брато!

-Успех с песните!  - махна с ръка забързаният за интервюто. Трябваше да мине по стълбите и да излезе на площада. Дъждът бушуваше със същия ритъм.

Взимаше по две стъпала с един крак, защото стрелките на часовника му бавно се събираха в десетото число. Храс! Не можеше да повярва. Панталонът му се скъса и то точно там, където някои неща не трябва да виждат дневна светлина.  „Катастрофа, катастрофа!”- крещяха нервните възли на Цървуланов. Защо беше напълнял така след абитуриентския бал? Защо? Едва бяха минали четири години...  Нямаше какво да прави, списанието вече служеше за прикритие на други части от тялото.  Небесните капки падаха вече по раменете и главата. Язък за решенето и прическата, мислеше си куцузът. 

Придвижваше се бързо по площада. Няколко възрастни дами, които се криеха под своя чадър, гледаха ту него, ту списанието му неодобрително. Подминавайки ги въпросително, Ромео Цървуланов разбра защо жените бяха възмутени, когато погледна прикритието си. Корицата на списанието рекламираше едноседмично преживяване в Родопите със заглавие „По скалните светилища на траките” със снимка на пещерата Утробата. За траки Цървуланов не знаеше много, но знаеше на какво му прилича пещерата. Хвана го срам и изхвърли мокрото списание.

Пристъпваше бавно с по една крачка, за да не се види голямата дупка на официалния панталон. Малко му оставаше , за да се добере до офиса. Минавайки през градинката напряко, задуха и силен вятър. Листата на клоните бушуваха и капките се насочваха като камикадзета по костюма на Цървуланов. Мокрият изтюхка, но се успокои, защото щеше да стигне навреме. Помисли да пусне пред себе си няколко колеги-кандидати за прослушването, за да може да изсъхне.

Намираше се на не повече от 300 метра от сградата.  Изтръска часовника, за да се махне водата от стъклото. 9:55. Освен навреме, даже ще подрани малко. Сега всичко ще се нареди по мед и масло. Имаше какво да каже на журито, за да получи работата.

Нещата обаче никога не се подреждат така, както ги мисли човек. Особено, когато пътят му не е извървян докрай. Една луксозна кола, която фучеше с бясна скорост, мина покрай Цървуланов. Големи пръски кал и мръсна вода полепваха по сакото като гирлянди. Мокрият, вече и кален нещастник отвори устата си, а от нея бълваха всякакви псувни от разновиден сорт. Книжка на такива хора може ли да се дава?! В бързината успя да види очилатата физиономия зад шофьорското място. И какво от това? Имаше по-малко от три минути до началото, а той нямаше алтернативи. Скачаше и размахваше ръце в сивото небе в знак на своя яд, но нищо повече от допълнително сцепване на панталона не стана.

Цървуланов не се отказа и се качи до отредения етаж. Там  във фоайето трябваше, освен кандидатите, да бъде и един от сътрудниците на фирмата, който щеше да им обясни някои неща преди интервюто и да направи реда на прием. Така се и оказа, имаше такова лице, но Ромео Цървуланов не можеше да повярва на случайността. Координаторът се оказа онова подло очилато лице, което управляваше онзи автомобил. Вероятно и той закъсняваше за мероприятието. Лупите на координатора бяха насочени върху фигурата на нещастния младеж – мръсен, мокър и скъсан.

-  Какво правите тук?! – писклив глас излезе от тялото на очилатия.

- Идвам за работата, която предлагате. – каза спокойно Цървуланов, който оставаше нервите си само в стиснатите юмруци.

-  Искате да получите назначението и идвате в този вид? – погледна го с вдигнати вежди координаторът.

- Много премеждия имах, за да стигна дотук. – отговори тихо Цървуланов.

- Не ме интересуват вашите проблеми, притеснява ме факта, че си мислите, че нашата фирма би приела личност като вас в това безобразно състояние.

- Ама как може... – започна да се защитава измъченият кандидат.

- Не ми дръжте тон! Моля да напуснете, преди да съм извикал охраната! Вижте колко хора чакат! Довиждане!

Сдържаше гнева си през цялото време. Спомни си една японска поговорка, която гласи, че самураят трябва да бъде студен като меча си, но никога да не забравя, че и оръжието му е ковано в огън. А какви огньове в момента напираха от душата на Цървуланов...

Интересно нещо е съдбата, защото когато излезе от сградата, веднага видя познатото возило, което го беше изцапало. С гротескна усмивка, от която уста попадаха дъждовни капки, и присвити монголоидни очи, Цървуланов приличаше на луд. Подли идеи раждаше съзнанието. В ръката си държеше ключовете за дома и с най-дългия мина по една от страничните части на скъпия автомобил. Стърженето се чуваше силно, а то носеше на лудия наслада. Докато Цървуланов търси други работодатели, това шефче щеше да се чуди как да оправи боята на шейсетбоновата си кола. 

Нямаше какво да прави до края на деня, затова реши да се прибира у дома. Над целия град е надвиснал гръмотевичният облак и сигурно лошото време щеше да продължи поне седмица. Трябва да мине някой път през Даневи да вземе чадъра и да пийнат малко на салатка.

Цървуланов джапаше по локвите и мокасинитата се пълнеха с вода, но какво от това? Помисли си, че е време наистина да си купи нов костюм. Връщаше се по стария път, но пътят беше различен – на повечето места под шатри хората продаваха чадъри. „След дъжд качулка, макар и още да вали”, мислеше си той. Стигна до сградата, под която свиреше музикантът. Ромео видя на отсрещния тротоар млада девойка, която се разхождаше бавно по фланелка и клин. Горката и тя нямаше чадър. Беше скръстила ръце и зъзнеше.  Нещо хрумна на мъжа.  Без да се притеснява от външния си вид, той я пресрещна с думите:

-          Извинете, госпожице, но ще настинете на това гадно време!

-          Знам, ама какво да правя... – промърмори младото момиче.

-          Ето, вземете, наметнете! – Цървуланов даде на девойката своето сако. – Малко е мърляво и мокро, но ще ви стопли.

Двамата се скриха под един балкон.

-          Благодаря ви. Вие също нямате голям късмет, а? – заговори жената.

-          Тъй да се каже... не ме допуснаха дори до интервю. А при вас, какво стана?

-          Тичах рано сутринта на стадиона, ама някой наглец ми открадна цялата чанта с ключове и документи... А после заваля.. – показа тя с пръст нагоре.

-          Съжалявам. Живея наблизо. Ако искате, защо не се качите да се сгреете и да изпием по едно кафе? – предложи младият Ромео.

-          Много мило от ваша страна, но да не ви се натрапвам...

-          В никакъв случай! Нека минем на ти. - каза той, като и подаде ръка. – Ромео Цървуланов.

Да, очакваше кискането на жената. Тя с едната си ръка се опитваше да скрие зъбите си, които излизаха когато се смееше. Младата девойка пое ръката на Цървуланов и с лек кикот му отвърна:

-          Аз се казвам Графиня Пичкосова.

Цървуланов седеше като надгробна стела. Мразеше такива майтапи.

-          Не се бъзикам, името ми наистина е Графиня – продължи момичето, което усети, че събеседникът й се обижда. Но очите й изразяваха искреност, думите й- истина. Цървуланов срещна човек със сходно абсурдно име и с подобен на неговия лош късмет. Устните му се изкривиха в широка усмивка, а смехът напираше в гърлото му. Графиня също започна да се смее.

Два лоши късмета, когато се съберaт, дали не става добър? Няма ли правило подобно в алгебрата, където две отрицателни числа, умножавайки  се,  да се уравнят в положително?  Големи мисли се напълниха в главата на Цървуланов, но бързо ги пренебрегна, когато гледаше лицето на своята нова позната, която изпитваше също интерес. Кой знае какво можеше да стане... Денят ще свърши добре.  Дъждът премива идеите и те добиват ново значение.

Китаристът под козирката на сградата беше свидетел на това интересно запознанство. Когато видя как се отдалечават, прегърнати, музата го удари по челото, или пък беше капка вода, и той започна да дрънчи на своя инструмент и да пее:

Всичко, което се случва при нас случайно,

далеч от нещата, които правим обичайно,

е изненада, водеща ни в бита от незнайно,

но красотата се крие там, гдето е потайно.

Няма значение дали тук ще остане трайно,

знам, в съзнанието ще си остане безкрайно.