Положителна нагласа, ама друг път! - Татяна Ганчева

Някои хора вярват, че най-важното за да постигнем успех в дадено начинание е положителната нагласа. Това го пише почти във всяка статия в интернет. Там е пълно със статии с подобни заглавия, които ни уверяват, че с позитивно мислене и нагласа ще постигнем всичко, което желаем. Аз обаче се чудя кой ли е писал такива глупости и на колко питиета е бил докато ги е писал. По мое мнение нагласата няма нищо общо с каквото и да било. Казвам това от личен опит, разбира се и ще подкрепя тезата си с няколко примера.

Първият пример, който ми хрумва е за всички ученици, а всеки някога е бил ученик. На всеки ученик му се е налагало да пише есе по дадена тема - без значение дали темата му се харесва или не и дали изобщо знае нещичко по тази темата. Примерът е следният: Сядаш да пишеш есе по зададената тема и от начало, разбира се стоиш пред празния лист и се чудиш какво да напишеш. Поглеждаш навън и виждаш, че времето е слънчево и приятно, тъкмо за една хубава разходка, мислиш си ти докато не се сещаш за тъпото есе, заради което не можеш да излезеш навън, а си затворен вкъщи като затворник на заточение без право на помилване. Не и докато не завършиш проклетото есе, което си стои кротко и те чака. Най-накрая като по някакво чудо ти идва на ум някаква идея за есето и въодушевено си я записваш, да не би да профучи като хала през ума ти и изведнъж да я забравиш. След първата ти идея се раждат и други, мисълта ти започва да тече като по мед и масло и ти само си записваш идея след идея на празния лист хартия. Започваш да пишеш есето, съчиняваш си текста, редейки дума по дума, изречение след изречение, като задраскваш по някое не толкова гениално изречение докато есето не стане идеално. После развълнувано четеш и дори препрочиташ гениалния си шедьовър горд от факта, че си успял да съчиниш такова хубаво есе. Поглеждаш навън готов за нови подвизи, но с нескрито недоволство установяваш, че вече се е стъмнило и е твърде късно за разходка. Но нищо, казваш си, все още развълнуван от есето, макар и да ти е отнело толкова много време - хубавите неща стават бавно. Вечерта сънуваш как учителят те вдига за есето, което си написал и виждаш насън колко е впечатлен той от него и от гениалността ти - толкова много, че дори ти пише шестица за него. На другия ден още щом учителят пита дали има желаещи да прочетат есетата си ти на секундата вдигаш ръка, готов да прочетеш своето. Смяташ, че и другите заслужават да чуят твоето велико произведение. Гордо ставаш и прочиташ есето си, настроен съвсем положително - направо за шестица. Пъчиш се горделиво като петел, очаквайки да чуеш само хвалби за гениалното си есе. Още щом го прочиташ обаче учителят започва да изброява какво не му се е харесало и му намира купища кусури. Пренебрегва някои твои идеи и критикува точно онова, което най-много си харесвал в есето си и това, с което най-много си се гордял. Учителят разбива на пух и прах положителната ти нагласа, както и очакванията ти за шестица, които също положително си имал преди това. От горд петел си се превърнал в проскубана кокошка, гледаш жално-жално есето си и разбираш, че само с добри намерения и положителна нагласа не се изкарва шестица.

Вторият пример, който искам да дам е следният: Всеки е ходил на почивка - било то на планина или пък на море, - и всеки един е правил снимки от дадената почивка. Ще си кажеш, няма нищо лошо в това. Но когато се прибереш и започнеш да разглеждаш снимките от почивката разбираш, че положителната ти нагласа не е допринесла с абсолютно нищо за идеята да направиш хубави снимки, които да ти останат за спомен. Пък и с които да се похвалиш на приятели, разбира се, както и да качиш някоя снимка във "Фейсбук", защото ако не качиш то тогава защо изобщо си бил на почивка - то си е направо грехота. Започваш да разглеждаш снимките и още щом виждаш първата се стряскаш, поглеждаш я втори път, дори потретваш за да се увериш, че това на снимката действително си ти, а не някой друг. В първия момент просто не можеш да се познаеш - косата ти е рошава и разчорлена сякаш е вилнял ураган, а добре помниш, че не е имало дори и лек вятър; очите ти са зачервени и изглеждаш така сякаш не си спал от векове. Разглеждайки и останалите снимки виждаш, че повечето от тях са толкова размазани, че чак започваш да се чудиш на колко питиета е бил човекът, който те е снимал, а ясно си спомняш, че дори не е близвал алкохол. Може би е залитнал докато те е снимал, казваш си, защото не може да му измислиш друго смислено оправдание. Като виждаш следващата снимка обаче отново се сепваш от изненада - добре си спомняш, че просто се усмихваш леко и елегантно, а на снимката гледаш някакъв се блещи насреща и се зъби като орангутан. На следващата снимка пък изглеждаш направо като маймуна, а щом зърваш по-другата пък изобщо не искаш да повтаряш. Разглеждаш снимките една след друга и установяваш, че са истинско бедствие - на една изглеждаш сякаш всеки момент ще се разплачеш, на друга гледаш навъсено като лошо време, на трета пък си мигнал и изглеждаш така сякаш спиш; на останалите пък правиш такива чупки и стойки, че изобщо не се за пред хора. Следващите снимки поне са селфита, успокояваш се, тъй като си виждал толкова много хубави селфита, макар и на други хора. Надяваш се и твоите поне да стават за бял свят, тъй като останалите ти снимки пък въобще за нищо не стават. Но след като започваш да ги разглеждаш виждаш колко жестоко си се лъгал. На първото селфи се пулиш като магаре, второто пък е толкова отблизо, че чак виждаш порите на лицето си, а все пак няма да правиш реклама на крем за лице. Накрая установяваш, че ни една снимка не заслужава да види бял свят, камо ли да я споделяш с приятели или пък още по-зле - във "Фейсбук".

Друг пример, където положителната нагласа не води до нищо добро е следната ситуация: Още на първият работен ден като секретарка шефът те праща за кафе. Тайно се радваш, че поне не трябва да го приготвяш ти, защото не се знае дали на шефа ти би му се харесало - различни хора, различни вкусове. От теб се иска само да слезеш до долния етаж и да поръчаш от кафе машинната - нищо работа, мислиш си ти спокойно. Слизайки по стълбите си повтаряш наум какво кафе е поръчал шефа да не би случайно да се спънеш и да го забравиш. Щом успешно си поръчал кафето започваш да изкачваш стълбите бързайки бавно - бързаш за да му занесеш кафето докато още не е изстинало, но вървиш бавно за да не го разлееш. На пръв поглед носенето на чаша кафе по стълбите може и да изглежда като детска игра, но действително се оказва много по-трудно отколкото си очаквал. На всяко едно изкачено стъпало кафето се накланя ту наляво, ту надясно готово да се излее всеки един момент, а и така ти пари на ръката, че за малко не го изпускаш и започваш да се чудиш тези проклети стълби нямат ли край. След като и на стълбите им се вижда края пристигаш в офиса на шефа благополучно и кафето по някакво чудо е оцеляло, бързаш да го оставиш на бюрото и да се захващаш за истинската работа. Слагаш бързо кафето на ръба на бюрото - бързаш, защото кафето пари та се не трае - и се усмихваш доволно на шефа. В същия този миг виждаш как шефа се протяга за чашата с кафе, която пък е на път да падне от бюрото му. Кафето се разлива върху скута на шефа - това е необратимо - а ти само може да стоиш и да се червиш от срам, стискайки зъби за да не би случайно да се разсмееш заради нелепата ситуация. Стоиш си там и гледаш шефа мило-мило, надявайки се той да се окаже разбран човек и да погледне на ситуацията с чувство за хумор - все пак не е много ясно чия е вината задето кафето падна - твоя или негова. Вярно е, че ти от притеснение остави кафето на ръба на бюрото, но шефа бе този, който се протегна и го бутна - всичко е въпрос на гледна точка. Оказва се обаче, че шефа няма никакво чувство за хумор и не вижда колко нелепа е цялата ситуация и затова още на първия работен ден без дори да си работил нещичко се оказваш уволнен. Заради едно проклето кафе, което най-вероятно ти се присмива за това колко си непохватен. А да не говорим с какви усилия занесе проклетото кафе на шефа - направо не ти се мисли. И така дори с положителна нагласа и куп добри намерения пак може да те уволнят. Пътят към ада е постлан с добри намерения.

Мога да дам куп примери за това как положителната нагласа не води до нищо добро, било то дори за най-малкото и незначително начинание. В крайна сметка гениалното есе се оказва посредствено, снимките - природно бедствие с елементи от зоопарка, а колкото и да се стараеш пак може да те уволнят незаслужено при това заради едно нищо и никакво си кафе. Ако някое начинание пък вземе да се получи, то това би било чист късмет или просто случайност, а не плод на положителна нагласа. Най-добре е да нямаме никакви очаквания и така няма да рискуваме да се разочароваме при провал.