Свобода на словото? - Иван Трифонов

Само малка част от Слънцето вече се показваше зад хоризонта. Подухваше приятен, пролетен ветрец и отпадаците по улицата се издигаха във въздуха като есенни листа. Професор Богомил Вълчев крачеше уверено към дома. Днес той бе във високо състояние на духа заради успешните лекции.

Обичаше своите часове по реторика, както и студентите, които ги посещаваха. Не обичаше просто да издиктува лекциите си, а да увлича в дискусии младите момичета и момчета. Нали всъщност това беше целта на реториката? Единственото, което го смущаваше, бяха леките болки в гърлото му, вероятно първи признаци на пролетния грип. Затова професорът влезе в първата аптека, която намери на пътя си. Застана на опашката и зачака търпеливо своя ред.

-И вие ли за хемороиди – побута го някакава бабчика зад него.

-Не, аз... – започна Богомил, но бе прекъснат.

-Знам, знам, голяма са напаст – продължи бабичката.

-Но...-опита се да изложи реалната ситуация реторикът.

-И мене от много години ме тормозят, а и кръста да ми даваше мира. Както сте се прегърбили, май и на вас не ви прощава.

-Всъщност...

-Нормално е, хора на години сме – заключи старата госпожа.

За щастие на професор Вълчев неговият ред дойде и той вдигна пръст с намерението словата му да го последват, но това не бе писано. Млада госпожица се бе втурнала през вратата на аптеката и сега избутваше професора.

-Нали ще прощавате? Много бързам, а ме боли глава.

-Но...

-Много сте мил – и жената пощипна професора по бузата, сякаш беше малко момченце. – Един бистер асперин.

Вълчев знаеше, че има нещо нередно в употребената дума, но не намери за необходимо да го отбележи – жената явно бързаше. Той я изчака, взе хапчетата за гърло и най-сетне се запъти към дома, където щеше да се отпусне на спокойствие. Изкачи стълбите и отвори вратата с видимо облекчение.

-Богомиле – посрещна го гласът на съпругата му, с интонация, която не предричаше нищо добро. – Как я мислиш ти тази работа?

-Аз...

-Без да ми остроумничиш, винаги имаш отговор за всичко.

Професорът отихна. Не знаеше какво е сбъркал, но беше наясно, че сега пред него ще се проведе лекция по риторика от най-високо ниво, с пунктове и конта-пунктове – целия пакет. Въпреки това нещо му подсказваше, че нямаше да ѝ се наслади.