Рибена чорба - Илия Точев

   Тези дни срещнах на улицата своя стар приятел готвача Х. (няма да спомена името му, за да не засегна професионалния му авторитет). Такъв, какъвто беше ошмулен, като нищо щях да го подмина, без да го позная. Когато обаче непознатата фигура, приближила се към мен, ме поздрави възторжено, се вгледах по-внимателно в лицето му. Нямаше съмнение, той беше, въпреки че някога гъстите му мустаци, през които имаше навика шумно да прецежда гозбата при дегустация, сега бяха проскубани и стърчаха като опърлена козина, а единият печално беше увиснал надолу. Иначе зачервеното му, тлъсто лице сега беше пребледняло и имаше постнически израз – нито следа не открих от предишната умерена, клоняща към прекомерна закръгленост. Същото се отнасяше, макар и в по-малка степен, и за корема му, някога свидетелство за отявлен професионализъм. Изобщо пред мен стоеше не човекът, когото познавах, а като че ли сянката му, изпълзяла от някой казан на преизподнята.

   От дума на дума са заприказвахме и за работа. Сега моят събеседник въздъхна шумно и ми съобщи, че в момента готви само вкъщи. Усещах, че не е само това, което го мъчи, затова помълчах малко и не се излъгах в очакването си. Преди това бил корабен готвач. Когато започна да ми описва живота си на кораба, забелязах особен блясък в очите му – в тях се бяха събрали носталгия, меланхолия и усещането за нещо безвъзвратно отминало. Установих, че донякъде идеализираше това време – не спомена нищо за дългата откъснатост от бряг и близки и за останалите несгоди на моряшкия живот. Може би най-голямата му грижа била, че щом пийнели малко, моряците ставали пределно придирчиви към менюто и посрещали някои негови явни кулинарни несполуки с нескрито негодувание. Обикновено недоволството се изразявало с някои по-солени изрази, ако е пресолил чорбата, да речем, но веднъж...

   Тук гласът му се разтрепера и пресекна, и той си пое дълбоко дъх, за да продължи.

   Но веднъж открил в кухнята няколко бутилки животворна течност – явно бил докопал скрития запас на капитана. Дали от оптичните свойства на стъклото, или от свойствата на зажаднелия му поглед, но еликсирът заблещукал примамливо на светлината, щом готвачът почистил слоя прах. Нататък е ясно – тапата се търкулнала в ъгъла, а след нея и празната вече бутилка. Съзнанието на моя приятел обаче още не било дотолкова помътено, че да пренебрегне професионалните се задължения. Пристъпил към казана, олюлявайки се, и започнал да приготвя рибената чорба. Как я е приготвял, той си знае, но явно сетивата му са били притъпени, защото твърде щедро наръсил всякакви подправки, без дори да погледне надписите на бурканчетата. Над отварата, вече насипана в чинии пред всеки един моряк, се издигали ароматни пари, така че гледниците незабавно загребали с лъжици. Описанието на лицата им, сгърчени в конвулсивни гримаси, оставям на въображението на читателя. Когато потърпевшите се посъвзели и си възвърнали способността да говорят, изразили чрез специфични лексикални средства пределно огорчение от ястието. После наскачали и след кратка схватка хванали готвача за ръцете и краката и го понесли към кухнята. Готвачът, както уточнихме, спадал към категорията човек планина, но известно е, че гневът, макар и лош съветник, дава неподозирани сили. Готвачът не можал да се опомни и се намерил натикан надолу с главата в казана, където още имало вряща супа.

   Този епизод ознаменувал края на кариерата на моя приятел като корабен готвач. Според официалната версия готвачът недобросъвестно се напил и паднал в чорбата; това известие значително затруднило по-нататъшното му професионално развитие.