Пазачи на обрани бостани - Радослав Филипов

1.

Завърших курсове за огнестрелно оръжие и си купих ловна пушка, втора употреба. С нея предишният собственик бе улучил прилеп на свечеряване, два бързоходни заека при опит за бягство и някакво митично същество от селския фолклор – истински бродник, караконджул или плътеник.

Така въоръжен, кандидатствах и ме назначиха за пазител на едно бостанче, над десетина декара. Бях страшен в камуфлажното си облекло, същински рейнджър!

Шефът – господин Батаклиев (по прякор Баки), обаче побърза да ме предупреди:

– Важното е да демонстрираш присъствие, а не да стреляш! Гърмиш, само ако е застрашен животът ти! Но първо във въздуха, сватбарски!

– А може ли със сол и пипер да гръмна някой крадец?

– Не може. Не си пъдар, от времето преди социализма...

Възхищавах се на Баки, защото беше умен човек. А не защото освен бостан, бе успял да придобие вече аптека, бензиностанция, язовирче, книжарница и автоморга. И няколко добре посещавани заведения със сервиране на кафе и скара.

Първото денонощие от стажа ми изтече без произшествия.

Предадох обекта на сменника си – колегата Пейчев, въоръжен с дузина пиратки, ожулен калашник с халостни патрони и една противотанкова мина, неупотребявана.

Когато за втори път обаче застъпих на смяна, заварих тревожна картина. Целият бостан някъде към полунощ бил нападнат от скакалци. Дошли не от небето, а с каруци. Такива, с колела от автомобилни джанти. Сякаш бяха преминали тук сенките от миналото – хуни, печенеги, остготи, вестготи и авари. Византийци, татари, черкези! Варвари, грабители и подпалвачи! Нищо читаво не беше останало от даровете на благата плодородна почва – от довчерашните дини, пъпеши, любеници, кауни, карпузи, пипони и всякаква подобна благодат, както и да им викат в различните краища на България.

Направи ми впечатление, че колегата от предишната смяна много бързаше да се измъкне.

– Жена-тттттт-та е в бол-ни-ц-ааа, спешен случ-ааа-й! Тая нощ са я приели! – ожали ми се той, като гледаше някъде встрани.

Колегата Пейчев не можеше да говори. Джуките му бяха оттекли, клепачите му се затваряха в синини. Не помнеше добре какво точно е станало с него. Това се разбра чак впоследствие, от медицинското му – върху три страници, издадено по-късно от местната болница за активно лечение „Бог да ви е на помощ!“ ООД.

От колегата научих единтствено, че успял да даде предупредителен изстрел, преди да изпадне в безсъзнание.

Пейчев даде газ с Ладата и побърза да отпраши.

Тръгнах да поогледам. Крачех по широката нива с пресъхнала уста, прескачах преобърнати врежове. Листата им наподобяваха щамповани изрезки от ламарина, с жълто-зеленикав цвят, с ръжда по краищата. Майко мила! Никъде не беше останало нещо зряло. Само тук-таме – скрито в шумата, по някое зрънце, което би могло да се види снощи единствено с апарат за нощно виждане.

Нямаше какво да пазя вече. Обрано бе всичко. Вероятно точно тогава, когато жената на Пейчев е постъпвала по спешност в болницата.

Ония с каруците, с колелата от автомобилни джанти, бяха се потрудили здраво. И бяха изчезнали като фантоми.

Чудех се какво ще става оттук нататък.

Но чуденето ми не продължи дълго. Дойде Батаклиев с някакъв джип и направо ме уволни, преди още да ме е назначил със заповед или договор.

– Свободен си! По взаимно съгласие!

– Ама аз не съм подавал молба за напускане.

– Няма значение! – отряза ме той, със самочувствието на собственик. Достатъчни за това бяха язовирът и автоморгата.

Усмихнах се и му подадох молбата си за освобождаване, която бях предвидливо надраскал на лист от бележник, преди малко. Не можех да вардя нито миг повече нещо толкова много обрано.

2.

Племенникът ми Иво, след като напусна полицията, стана бодигард в банка. Сурово момче, тренирано! Владее карате и бойно самбо, редовен е във фитнеса, хвърлял се е дори за кръста на Богоявление в ледените води и го е хващал.

Разхождаше се в коридорите на банковия офис и охраняваше – със стъклен змийски поглед изпод русите вежди, с бяла риза като останалите чиновници, с черен изгладен панталон и с пистолет „Глок“ на кръста.

Същинска кобра, страж на съкровищата на фараоните.

Не бих искал да ми е насреща такъв, ако реша да обера банка като неговата, в някой хубав божи ден! Нищо, че сме роднини. Това не би ми помогнало.

Само че накрая какво се оказа? Докато той и такива глупаци като него охранявали срещу нападение отвън, някои хитреци задигнали отвътре всичко. Ония – с белите якички и с членски книжки, криминално непроявени – според свидетелствата им за съдимост.

Същите, които с поглед на преситени интелектуалци получаваха „заплати“ от по няколко бона на месец, заработени с „честен труд“!

Техни колеги – вече в затвора, можеха само да завиждат на щастието и на късмета им! И докато ги чакат търпеливо там, да пеят в хоровете на лишените от свобода – по линията на художествената самойност, успокоения към себе си от рода на:

„За мен ти си морска сирена! Морякът-удавник съм ааааа-аз!

Или пък:

„Върви, народе възродени! Към светли бъднини върви-ииии...“

А ти, Ивайло, недей да страдаш! Въпреки, че не успя да опазиш банката. Жалко за неуспешните ти усилия, мойто момче. Какъв, наистина, беше смисълът да правиш на решето мишената с точните си изстрели? Защо, в края на краищата, натоварваше сърцето си и своя костно-мускулен апарат с вдигането на тонове тежести досега!? За какъв дявол ти бяха тия мускули? Не ти помогнаха срещу измамниците!

3.

Братовчедът Панталей бе бояджия. Истински вълшебник, от старата школа.

Евтино жографисваше бедняшки стаи, шаркаше с гумени валяци стените им.

Освежаваше и фасади. Лепеше тапети. Белосваше с латекс.

Почина от задух, като риба на сухо. Но докато още беше в силата си, почти не употребяваше питейна вода, а си попийваше коктейл „Мечка“ – от бутилка „Гъмза“ с две лимонадки, питието на стари и млади.

Опитваше се да оварди той съпругата си Гълъбинка, да не кръшне в страни от семейното огнище – една комбинирана печка за ток и въглища, с миризма на изгоряло мляко и препечени филийки.

Вардеше горе-долу успешно, доколкото Гълъбинка никога не кръшкаше и бе емоционално привързана към въпросното огнище.

Дори вечер, когато я нямаше до късно и се появяваше по някое време развеселена, с позабавени движения, но готова нахално да вдигне скандал, ако бъде неоснователно обвинена.

Оказваше се обаче, че пак се е налагало да иде до болната си приятелка – една и съща, живееща сама, безпомощна. Твърде често боледуваше, сиромашката...

“Пак ми обраха бостана, мамка му!” – псуваше братовчедът с надежда, че може и да не е така, но само пред мен, като пред близък човек. И веднага почваше да ми обяснява, малко объркано, колко добра е по характер гълъбицата му, каква богата душа има.

Какво можеше Панто братовчедът да направи? Той и неговата Гълъбина си нямаха деца. Двамата бяха свързани вече само с рутинен брачен секс и с някакви вехти младежки спомени, напомнящи сухи цветя в стаята за гости, набрани в по-щастливи години и забравени в прашясали вази.

4.

Най-накрая ще дойдат ония отгоре. Извънземните! Не с ангелски крила, а въоръжени с техника от бъдещето. Ще ревнат като змейове те, страшно и оглушително:

– Казвайте, всички до един, какво сте направили?!

– Ами никому нищо. Просто живяхме, като хора – слушатели и зрители, в крайна сметка потърпевши, но с право на глас.

– Някакви бостани сте имали?

– Имаме.

– А вардите ли ги? Опазихте ли и нещо човешко в себе си?

– О, разбира се! Да. Пазили сме, вардим свято сега и ще охраняваме строго и за в бъдеще всички свои бостани, включително обраните. И най-вече тях, ако е сред приоритетите!

Това ще е може би отговорът на обикновения български гражданин в територията, където кан Аспарух за пръв път побил някога знамето си, една конска опашка.