НЕЩИПАНАТА БУЛКА - Галина Москова

Отдавна не се бяха срещали в село старите приятели бай Генчо Пушекът и Хаджи Вълко – чужденецът. Така ги наричаха всички, щото единият беше аман - заман политически неориентиран и голям разказвач на истории, а другият беше обиколи Европата не на шега и по географската карта, а наистина беше работил по земите на древните царе, крале и владетели, нищо че не всичко беше видял , ама беше препатил какво ли не? Това обаче е друга история и ще го оставя за друг разказ. Сега ще ви разкажа набържи за тяхната среща не къде да е, а в местната кръчма – хоримага на селото, дето всичко се спотайваше и всичко се знаеше за селяните….

-          Добре си ни дошъл бай Генчо! – рече кръчмарят и намигна с едно око на самарянката до него. – Какво те води по това време тъдява? Нямаш ли нещо из къщи да посвършиш, я пилците да нахраниш, я кравата да издойш, та да донесеш от това млекопитаещо, онази бяла течност, дето само боговете я вкусват?

-          Имам, нямам, Чорбаджи, това си е моя работа! То  да ти кажа правичката, днес спах,  докато Слънцето не ме удари у задните части и не ми напече гърбината! – усмихнато рече Генчо Пушекът и продължи. - И като се вдъхнових, реших да дойда при тебе и да пия от чашата на греха! Белким науча нещо по така за местните, нали все научаваме по нещо интересно и после цяла седмица разправяме под сурдинка, какво ли не? Какви ли не истории, че и чак си ги доокрасяваме! Нали умеем да разказваме небивалици, ама айде!

Бай Генчо Пушекът се усмихна вежливо и си поръча сутрешното си кафе:

-          Едно дълго с чаша студена вода от герана! – наежи се и допълни. – Така го пия аз по европейски. И докато изрече тези си думи в хладната механа връхлетя внезапно не кой да е, а Хаджи ми ти Вълко. Снажен, красив, момите из село все след него тайно поглеждаха и си мечтаеха да ги споходи и тях тази  ми ти фурия. Знаеха си го, а и нали беше обходил цялата ми Европа все беше научил по нещо по - европейско, по нещо все по така интересно и новаторско, дето му викаха хората, то все е едно и също, ама като кажат хората за него все двойно и тройно им се привижда….Ех, така е, ама Хаджи ми ти Вълко хич и не се усланяше и не надаваше ухо на тия ми ти приказки, въпреки, че ако му паднеше някоя мома, току май нямаше да я кара да се дърпа ни пък щеше да и направи нещо лошо? При него лоши работи нямаше. Всичко си беше мераклийски, табиатлийски и с малко усилия. Чунким щяха ли да разберат за тая му способност, ако се спотайваше по ъглите и по кюшетата в тъмното? Ами нямаше!. Нямаше…

-          Сполай те, Хаджи Вълко! Какво те води насам, белким си видял нещо и си дошъл да го дириш посред бял ден? Те хубавите моми сега шътът по къщята, а надвечер ще плъзнат по седенките и по хората, тогава иди да ги дириш, бре човече! - закачливо го поде Чорбаджията още от пътя.

 – А! Аз не ида за момите, Чорбаджи, а дочух, че тук е един стар познайник, дето е нито като пушека, нито като мъглата. Та рекох да го видя и да поприказваме, че не се бяхме виждали с години.

-          Ей, Вълко! - подскочи, като подскрежен кон Генчо! – Кога се завърна бе, брате? Кога обходи Европата? - Двамата другари се прегърнаха силно и аха, аха да се разсополивят, ама нали всеки един от тях беше мъж на място решиха да се държат по мъжки, а после като останат насаме да си кажат каквото им е на душа и на сърце.

- Дай по още едно кафе, Чорбаджи! – поръча наставнически хаджи Вълко. - Искам и аз да пийна от това нашенското, нищо, че и то идва от чужбината, дето все ни прахосва младините и силите ни взема, та като вземе да поостаряваме да се питаме:  Що ни беше, бе тая пуста щурутия да се продухваме из тези чужди земи? Ние наша си земя нямаме ли? Нямаме ли си ниви, гори и планини? Бащите ни защо ли са все за назе гледали, за имотите и за добитъка, та да ни го оставят да се трудим? Да си недоядаме и недоспиваме, и все за имота да се държиме и за къщята? – взе да държи реч новодошлия в механата и продължи разпалено.

- Ами така е, селянино! Така е! Никой няма да дойде да ти изоре нивата и да ти напой коня! Ти си стопанинът и ти си този дето си се хванал на хорото и няма връщане назад! Умиране има! Отърване няма , тази е орисията ти, стопанино!

 

 

--Абе, какви ги говориш и ти врели некипели? – намеси се в разговора бай Петко Цинцърът. - Знаете ли колко мъже заминаха по чуждо, та да изкарат тия пусти пари опустели, кървави и недоносени, а жените и децата им да са сиротни и немощни .

- Хайде! Стига сте хленчили, ратаи такива! – обади се най – стария от групата в механата и продължи. - Всички сте от един дол дренки, ама само дето се надувате като новогодишни пуяци преди да ги заколят. Не спорете, всеки един от вас иска да прекара другият по тънкият начин, дето му викат по модерно му метод. Нали знаете лани как Йордан си купи коне?  Ония от махалата му предлагаха да вземат три телета за един кон! Ама нали он си е умен и прозорлив, закла телетата и продаде месото, и с парите си купи не един, а два коня. Единият черен като нощта – красавец, с дълга грива, а другият кафяв, впрегатен, издръжлив и много верен. Абе тая работа с животните не е за всеки! Нюх, трябва да имаш и усещане за тази стока! – поококори се разпалено бай Танас бекяринът.

- А, стига сте го хвалили тоя Йордан! Стига и за него, какво се говори из село, а за оная пущината му, дето избега у другото село ? – допълни още един компетентен журналист от селото.

В това време стопанинът се провикна и рече:

-          Тая няма да я бъде, ами я вземете по една греяна ракия от мене! Аз черпя за внучето, дето преди няколко дена щерката роди и го писаха на моето име, та да се носи и неговата слава, като и моята по седенки и по сборове, че голяма къща съм построил, имот съм завъдил, ей с тия двете пущини, дето мазол до мазола са станали, на плюски от работа. Кой от вас тука ще рече и ще отрече, моята голяма слабост са имотите и парите, дома и челядта и булката! Без нея да ви призная нямаше да съм тука и нямаше да въртим тая кръчма! - Ей , Славке! – подвикна на булчето си Стоян Чорбаджията.- Налей на гостите от греяната ракия и сложи киселото зеле от бъчвата!  То вече е станало и армея сипи на хората, та да ме споменуват, кога са яли и пили в тая кръчма, в този дом и са отнесли хибавини за из път от тук!

-          Добре, Чорбаджи! Вашата воля е закон за мен! – усмихна се Славка и се врътна чевръсто като млада мома неженена.

- Хайде! Да ви е сладко, пиенето, вкусна хапката, а глътката да ви е все по дълбока! Пак да дойдете да ни погостувате, похортувате и развеселите тази механа! – така нареждаше усмихната Славка, а душата й се свиваше от болка, щото знаеше, че това хубаво не е на хубаво и все поглеждаше към иконата в ъгъла на кръчмата. Дано Бог да даде мир на тая къща и на всичките й стопани и хората, дето влизат и излизат на път край нея!

Внезапно Хаджи Вълчо се изкашля и похвали другаря си:

-          Чувам напоследък Генчо, май пишеш някакви си нищеца за назе, май, май си решил да ставаш писател, какво ли?

-           Разкажи ни повече, ще послушаме, ще поспорим, ще се повеселим за сметка на тебе! – закикоти се Хаджи Вълчо дяволито.

-          Така е! Вярно си чул! Не са те подвели журналистите из село! Затова си пиша и си тананикам.  От време на време си подсвирквам, та да разбера дали все още съм добре с нервите! Щото един ден ветеринарят ми рече:

”  - Не се кахари Генчо, не се кахари! Щом още се задяваш с момите, скоро няма да те налегне болест, па било и то от нерви!  Да му мислят тези дето нямат жена в леглото си и са хукнали из Европата да печелят пари! То за какво са има тези пари, като една булка не могат да завъртят около себе си? Нали, трябва да обменят информация  от време на време с околното пространство! Я гледай за кравата все ме търсиш да я оплождам, а ти момче си останал без булка! Тя кравата и кобилката са друго нещо! Все ще се намери по един жребец. А ти, за тебе ми е жал, момче, че след някоя и друга годинка няма да ти се ще да ги погледнеш тези пустиняци, ама и булките ще са се свършили веке! Те младите сега гледат келепиря! Парите и това е! Не искат да гледат това стадо с добитък, дето го е гледал баща ти и майкя ти. Времената се менят, момче! Времената се менят!

-          Така е, докторе! Така е! И аз така мисля! – отговарям му язе.”

-          Затова си пиша и си тананикам и си подсвирквам! Абе като си почине човек, друго се казва!

-           Така е! - шоклати глава Хаджи Вълко.

-          Идва му музата понапише някоя и друга история. Пийне си малко червено винце, за отскок и …- не успя да продължи Генчо, Вълко го прекъсна, приятелски:

- Ами това е творчеството...трябва ти провокация и импулс, Генчо!

Генчо Пушекът се поококори и наежи и продължи да чете без вестник:

-          Хапне си месце, и мезе си нареже! Хи - Хи – Хи! Абе да взема да напиша един хумористичен разказ има такъв конкурс, някъде из Софията са го обявили, за такива като нас селяндури, дето им викат! Ама да ви кажа правичката, тези дето ни викат селяндури нищо не знаят за живота ни, а той е един такъв интересен, забавен! Я да ви питам нещо за Стойна? Разправят, че има голямо куче вълча порода , ама много и било вярно това куче! Никой не смеел да  припари  в дома й! Носят се и други слухове, ама сега няма да подхващам тая тема!

-          Ай, до къде бях стигнал?- плесна се по челото разказвачаът! - А, да! До конкурса! Ще взема да напиша за дядо ви Генчо с каручката!

-          Ей, тоя Генчо бе, тоя Генчо! Нищо не те спира! Имаш време и талант! Пиши! А после ела при нас на литературно четене в механата, та да стане известно това наше село с тебе, бе Генчо! Да се прочуем и ние покрай тебе! Белким, чунким да заживеем по - харно след нова година! Нека да минат празниците, па на пролет като закука кукувицата и  изорем нивите, да поседнем, да посвирим, попеем, и да разкажем още нови истории за нашето хубаво, китно село, отвъд Балкана. Та да се посмее Света.

-          Абе, много ме хвалиш бе Хаджи Вълко! Много ме хвалиш! Ще ми изкапят веждите от срам, бе приятелю!

-          Хайде! Хайде! Не бъди скромен! Не се прави на нещипана булка! Знаем те! И за туй цяло село се гордее с тебе!