Росомахата - Първан Киров

    В наше село най – известна бе компанията на Славчо Трънски. Прочута и стабилна като Китайската стена; нямаше банкет или събиране, които да минат без нейното участие. Съставена от четирима отявлени участници в спортните дисциплини пиене и ядене на дълги часови разстояния, те винаги намираха начин с повод и без повод, в делник и в празник да заредят масата, да седнат около нея и да забравят да станат. Докато не изсмучат по бутилка кехлибарена течност на човек или не пресушат някое буренце вино нямаше сила, която да им разтури сладката приказка.

   Главатар на дружината бе Славчо, по прякор Трънски. Никой не помни кой му лепна точно тази притурка към името, но можем само да се досещаме от какъв материал ще да е бил дуварът на къщата му. Може би много работа и други задължения е имал човекът и не е стигнал до изграждането на по – стабилна ограда на собствения му двор.

    Следващият член в тази малка гвардия бе Гьоре Войводата, потомък на ония македонци, които са обитавали земите на самия Александър Македонски. След втората люта стралджанска ракия, той винаги обичаше да повтаря и потретва как бил проследил внимателно родословното си дърво и се убедил с очите си, че пра не знам си кой поред негов дядо лично е държал скиптъра на великия владетел. Ние можем само да гадаем чий скиптър е държал пра – пра дядото на Гьоре, но да се надяваме да не е бил този на Буцефал.

    Третият участник и важно свързващо звено в компанията бе Генчо Точният изстрел. Мераклия откакто се помнеше, в свободното си от стоене по масите време, той много обичаше да ходи на лов. Но за зла участ все късмет ли нямаше, пушката ли му бе крива, ракиите ли му бяха повече не знам, но най – големия дивеч, който бе отстрелвал бе домашното прасе на Грудьо Бостанджията. Ама и там не мина без премеждия – три пъти гърмя по клетата животинка, докато накрая не се наложи сам стопанинът да възседне прасенцето, да му тегли ножа и то да изпружи крака. За сметка на това пък когато разговорите на масата се изчерпваха, идеше ред на нескончаемите разкази на Генчо. Глигани се убиваха, мечки стръвници се гърмяха, стотици патки и гъски се сваляха от небесата. Въпреки, че ги бяха слушали стотици пъти, останалите се подсмихваха под мустак и леко го подсещаха там, където забравяше героичната си история.

    Четвъртият играч в този импровизиран отбор бе Шильо Руската цветарка. Висок, синеок и широкоплещест, с разрошена руса коса и с вечно почервеняло от пиене лице, Шильо много обичаше като му удари две – три питиета да обикаля от маса на маса като цветарка, докато накрая не захлупи лице и не заспи дълбок сън. Същински руски мужик. Може би и затова неизвестният автор му бе лепнал това прозвище.

     Славата на тази юнашка компания отдавна бе прехвърлила пределите на селото и се носеше из цялата околия. Нямаше човек, който да не бе чувал за техните гуляи и пиршества.

      Както традицията повелява и тази година селският сбор не мина без всеизвестната дружина да се разпише. Отдавна изгрялото септемврийско слънце сипеше жарките си лъчи върху ниските покриви на къщите. На обяд мегдана се огласи от писъците на гайди и тъпани, а под набързо сглобените няколко брезентови шатри бяха наредени многобройни маси и столове. От нарочно поставените на ъглите скари се носеше ароматният мирис на печени кебапчета и кюфтета.

       Първи не се стърпя и под една от шатрите се вмъкна Генчо Точният изстрел. Седна на една маса, поръча си ракия със салата и докато му ги донесат до него се появиха фигурите на Славчо Трънски и Гьоре Войводата.

     - Абе, къде е цветарката? – скръстил ръце пред гърдите си и хрупайки резенче краставица попита Генчо Точният изстрел.

     - Последно като се чухме ми каза, че имал някаква бърза работа и щом я свърши веднага щял да дойде – Славчо Трънски нетърпеливо посегна към чашата си.

      - А! Говорим за вълка, а той в кошарата – весело възкликна Гьоре Войводата и дългите му мустаци щръкнаха от задоволство. – Ама защо се е запъхтял така, все едно са го гонили цяла глутница вълци?

      Шильо руската цветарка бавно приближи до тях, без да каже дума седна на приготвения за него стол, свали омазнения си калпак от главата и нервно го замачка между пръстите си.

      - Какво става бе, Шильо? Какво си побелял като платно, като да си видял мечка стръвница насред селото? – с лукава усмивка се обърна към него Генчо Точния изстрел.

       - Преди малко у нас беше Лалка, снахата на доктора Иван. Една такава уплашена, разчорлена, с ей такива големи от страх очи. Разправя ми, че вече втора вечер в кокошарника им влизал голям звяр и им изяждал една по една кокошките. Ти остави това, ама и в обора при козите и телетата им влизал. Промъкнал се вътре, счупил вратата, няколко дебели чамови дъски откъртил. Голям звяр. Приличал на вълк, ама по – голям бил, с нокти остри като тесли и големи зъби, проблясващи в тъмнината.  Страшна работа. Таласъм. Не, не таласъм. Караконджул.

      Генчо точният изстрел не се сдържа и избухна в необуздан и звънлив смях:

      - И какъв ще да е този звяр бе, Шильо? По – голям от вълк. Да не би да е било мечка, а? Кой знае какво пак я е прихванало Лалка и понеже нищо не отбираш от дивеч, те е хванала за слушател.

      - Росомаха било.

      - Росомаха! Ти знаеш ли какво е росомаха бе, шашкънин такъв? Росомахите са големи хищници, прилични на порове, които живеят в Сибир и Аляска. Какво ще ти прави такова животно насреддържавицата ни? И то точно на шашавата Лалка кокошките и козите да яде.

       - Не знам, но жената ме помоли да ти предам нейната молба за помощ. Търсила те у вас, ама ти рано – рано си бил забягнал на събора. Нищо не ти коства да идеш и да видиш за какво става въпрос.

        Генчо замълча, отправи умислен поглед към искрящата в чашата ракия, почеса се по главата и отвърна:

       - Добре, ама вие ще ми помогнете. Довечера ще причакаме животното у Лалкини. Аз ще застана до пътната врата и щом животното се вмъкне в обора, вие с викове ще го подгоните към мене. Гръмвам го, а после се връщаме в кръчмата да се почерпиме със силна ракия и хубави мезета. Може и едно хоро с кожата му да изиграя. Съгласни?

        Макар и да не бяха сигурни в успешния замисъл на известния ловец и тримата кимнаха с глави и се съгласиха.

         На смрачаване дружината вече бе заела позиции в широкия двор на Лалкината къща. Генчо се скри иззад купчина тухли до вратата, свали заредената пушка и се притаи. Славчо Трънски и Войводата застанаха зад кокошарника, а Цветарката се спотаи зад обора.

         Скоро над селото легна необикновена тишина, нарушавана единствено от песните на щурците. Музиката от сбора вече бе престанала, а тъмнината все повече се сгъстяваше. След около час на небето се изцъкли белезникавото лице на луната, озарявайки с призрачната си светлина една част от лалкиния двор. Неволен страх стегна гърлото на Генчо, по ръцете му пробягаха ледени тръпки. Той стисна по – здраво пушката и се сниши още повече зад тухлите. Толкова силно се взираше и ослушваше в тъмнината, че ушите му запищяха, а въображението започна да рисува приказни картини пред очите му.

       Не помнеше от колко време стоеше скрит зад тухлите, когато откъм кокошарника се разрази страшна олелия. Кокошки кудкудякаха и захвърчаха, телетата замучаха, а съседското куче стреснато залая. Ненадейно прозвучаха и изплашените викове на Славчо трънски и Гьоре войводата:

        - Ууу, ууу! Ето го! Ето го! Тръгна! Ууу, звяр! Гадина такава! Генчо, отваряй си очите! Идва към теб!

        В този момент между постройките на кокошарника и обора, на слабата светлина процеждаща се от месечината, Генчо съзря ниска прокрадваща се фигура, която се спря за миг и се ослуша.

       - “Това трябва да е” – помисли си той, вдигна пушката, прицели се в тъмния силует и без много да му мисли натисна спусъка.

       “Тряяяс” – като купчина стара ламарина гръмна пущината. Фигурата на хищника изчезна, сякаш потъна вдън земя, а от обора се дочу сърцераздирателния вик на Шильо цветарката:

        - Аууу, убиха ме!

         Генчо изскочи от прикритието си и се втурна с все сили към приятеля си. Завари го седнал на земята, тревожно да оглежда лакътя си.

         - Добре ли си, Шильо? Как си? Ранен ли си? Аз без да искам… просто видях нещо да се показва, прицелих се и натиснах спусъка.

          - Ти хубаво си го видял, ама поне гледай накъде стреляш бе, човек! Сачмите изфучаха на половин метър от крака ми. Преметнах се от страх и си натъртих ръката. Ама ти остави това, дай да видим накъде замина звяра. Мисля, че го рани. Хайде, да проверим за следи.

           Четиримата се събраха набързо, войводата извади един голям фенер и бавно тръгнаха по следите на звяра. Хищникът се бе промушил между две прогнили дъски в оградата и избягал навън. Дружината излезе от двора и понеже лалкината къща бе накрая на селото, се насочиха по посока на реката. Тук – там по разровения път се виждаха ситни капчици кръв.

            - Да взема моя Джони – предложи Шильо Цветарката. – Може и да не е ловджийско куче, ама съм сигурен, че ще го подуши и намери.

            - Ще се справим и без твоя мелез! – злобно скръцна зъби Генчо и те продължиха напред.

             На стотина метра от брега на рекичката, в един гъст храсталак, най – накрая  фенерът на Гьоре войводата освети с мощния си лъч трупа на убития звяр. Генчо се надвеси над него, побутна го с крак и ядно се изплю на земята.

             - Та това е най – обикновен чакал. По – точно чакалче. Явно животинчето не е успявало да си намери храна в гората и затова е посегнало на животните на Лалка.

              - Росомаха, а? Брей, за резил станахме – Гьоре войводата замислено се почеса по рошавите мустаци. - Дай да идем да му ударим една ракия в кръчмата и да гледаме тази случка много – много да не се разчува из село.  

               Така и не успяха да скрият историята от съселяните си. Набързо одраха чакала, отрязаха му ушите, а след като се напиха в кръчмата, Генчо игра хоро с кожата му. На другият ден тържествено му лепнаха и новият прякор – Генчо Росомахата.

 

 

                                                                                                   Декември, 2016 г.