Готвачът на охлюви - Цветан Войнов

Оставах без всякаква храна. Преброих само няколко консерви зелен фасул и два-три компота, които не исках да погледна от много дълго време. Но това не влизаше в противоречие с вътрешното ми инстинктивно и упорито, като магарешки инат, желание да довърши новата си книга.

Изведнъж се  свършиха и олиото, захарта, кафето и солта, дори и тубичката с паста за зъби се мъдреше празна. Пари за хляб въобще не съзирах - с последните платих електричеството. То бива криза, бива – ама това да не виждаш никакъв изход за оцеляване, навярно бе същинският край.

Налагаше се да измисля нещо експресно. Трябваше да измисля, но не можех да мисля. Съзнанието ми блокираше, всякаква комуникация между невроните бе преустановена, дори спрях да пиша. Нищо не ми идваше на ума. Явно от бедната храна  невроните отказваха и преносът на информация бе блокирал до след някои от следващите пълноценни хранения.

Засмях се на оня виц за евреина, дето се молил Бог да направи така, че да му осигури един милион – и това го правил години наред. Чак на десетата се чул глас от висините: “Добре де, иди пусни поне един фиш!”. Затова реших да не чакам, а да пообиколя познатите в градчето, уж ей тъй само на приказка, ама да разбера дали няма да излезе някакво – макар и малко обектче, та белким изкарам някой лев и да закърпя положението. Защото сметките се натрупваха главоломно и неумолимо.

И ето, чу се глас. Гласът бе на попадиката, комуникативна възрастна женица, живееща един квартал по-нататък.

- Искам да ми налепиш дувара с камък. Затова, ако почваш – почвай още утре!

- Съгласен – усмихнат стиснах ръката ѝ.

Закусих с филия стар хляб, полята с олио и поръсена с малко чубрица и кимионче.

В девет и половина вече бърках лепилото и докато го чаках да втаса, започнах да подреждам около себе си плочестите камъни – трябваше да подбера подходящите,  за да се получи някакво пано, да има симетрия и идея в целия завършен ансамбъл от цветове и фигури.

Положих първия ред и нататък работата ми наспори. До към обяд се ядваше, но по пладне слънцето така загря, че в главата ми взеха да се раждат неподозирани мисли, мозъкът ми започна да ври и да напира в черепната кутия. Замислих се, бършейки потта от челото си, колко несправедливо е устроен света и колко неравномерно са разпределени богатствата между хората. Взех много да философствам – рекох си – я по-добре да измисля нещо за ядене, инак ще взема да припадам тук пред дувара на хората.

Първата ми работа, след като се прибрах, бе да се огледам по двора. Разгеле, тези моите приятели, охлювите отново бяха нападнали листята на фасула и грезеха ли гризеха. Цяла пролет, докъм лятото, се бяха доста поугоили и размножили.

Залепих се за компютъра. Рових с часове в сайтовете за събиране и приготвяне на ястия от охлюви. Отделно разгледах и белтъчните им и хранителни стойности. Това е решението! – потрих доволно длани. На сутринта първата ми работа ще бъде да обиколя градината и всичките нашественици хоп в тенекията. Копирах си няколко от най-пикантните рецепти – приготвяни от италиански, френски и испански гастрономи, в отделна папка, та да са ми под ръка.

Речено – сторено. На развиделяване обиколих тревите и напълних почти педя от тенекията. Покрих я според инструкцията със ситна мрежа, за да не се стресират свободно пасящите домашни животинки и заминах на обекта, този път с две препечени филийки – така за вкус и разнообразие. Преживях целият ден само на вода, като си мислех, дали няма да им навъртя много водомера на домакините.

Вечерта, още щом влязох в двора, първо надзърнах в тенекията. Послушните животинки се бяха покачили по стените на тенекията и високо по мрежата, а дъното беше настлано с отпадък. Явно се бяха очистили, както пишеше в рецептите. Готови бяха да се гмурнат  в дълбоката вода.

Прехвърлих ги в чиста голяма кофа и застанах над тях с ведрото с вряла вода. Настръхнах от неописуеми страх и ужас. Не можех да го направя. Три пъти се връщах и присвивайки очи тръгвах да се разхождам и да потропвам нервно из двора. Но глад търпи ли се? Хиляди испанци и италианци го правят, та аз ли не мога, хайде де! Изсипах водата и побягнах, като извиках. Върнах се след двайсетина минути. Охлювите спокойно си плуваха. Успокоих  се, оплакнах ги подобаващо и ги бухнах в тенджерата. След три часа врене с много треви и подправки ги измих отново на няколко пъти. С едно метално шишче извадих месестите части и ги запържих в изцедените последни капки олио до готовност. Е, преценявах по външен вид – не че съм ги опитвал. Изпитвах непрекъснати подтици за връщане. Добавих ориза, бульона и подправките и когато ястието придоби завършен вид, го дръпнах встрани. Реших на следващия ден да си направя банкет, поне психически вече щях да съм подготвен.

Да, ама не! – както бе казал един друг пишещ човек.

Вечерта на следващия ден, дълго гледах апетитното ястие, десетина пъти се пресягах с вилицата и още толкова пъти бягах навън, готов да обърна празните си черва наопаки. След час излизане и нервно тъпкане по двора, връщане и заемане на бойно положение – напред с вилицата – и отново отказ, с погнуса грабнах блюдото и го изсипах в контейнера.

Седнах отново пред компа и си избрах нова рецепта – фасул със свинско филе и много подправки: месото се слага в тенджера с вода , отпенва се след като поври, прибавя се киснатият двадесет и четири часа във вода фасул, добавят се подправките и се остава да къкри. След като ястието е готово – изхвърляте фасула, слагате месото в едно красиво блюдо и започвате да се храните.

Ето това щях да направя, само да издържа още няколко дни и да оживея…, пък книгата можеше да почака и по-добри времена…