НО ПРОЗА - Ангел Хаджипопгеоргиев

  Зад прозореца софийският смог се бе разпрострял като диария върху бабешки памперс. Фил Марлоу не можеше нищичко да прозре през този отвратителен НЕвъздух и се намираше в абсолютно неведение относно ден, нощ и час. Битката с третата бутилка бърбън го вкара в темпорална обърквация, а смогът допълнително допринесе спрямо възможността да се измъкне от пъзела ѝ. Ръчният часовник бе изхвърлен още преди две години някъде из Холивуд, когато раздра с него водното легло на една филмова звезда-нимфоманка, календарът на стената беше от времето на социализма, а компютърът...

 Компютърът издържа пиянската меломания на детектива само до третата песен. В решението да се запознае с по-екзотичните и максимално модерни песни на новата си Родина, Фил влезе в ютюб и ги подкара по брой гледаемост. Компа издържа дупарата на Гери Никол и издислава на някакъв си Фики, но когато прозвуча „Жаба влачи телевизор с нокторезачка“ Уиндоуз 10 изрева с тембъра на Криско: „Madafaka“ и си тръгна, шумно блъскайки вратата, на която някой сега чукаше с упоритостта на сексуално незадоволен орангутан.

  Настойчивостта на посетителя или посетителката в никакъв случай не осветли Марлоу откъм време и календар, защото върху нея всеки си чукаше когато му дойде на акъла, така че на полутрезвия или полупияния/въпрос на гледна точка – б.а/ не му оставаше нищо друго освен да стане и отвори устройството за влизо-излизане.

  Човекът от другата страна с величествено-небрежен полуконски тръс се вмъкна край него в одимената и обезкомпюритена бърлога, спря се по средата и каза твърдо:

– Здрасти значи.

– Така да бъде – изфъфли дрезгаво Фил и си седна кротко във въртящия стол пред мъртвия комп – сядай на диванчето и давай по същество! Само да ти кажа, че поркането свърши.

– Няма проблем, аз съм абсолютен въздържател и даже съм веган. Да се представя – казвам се Ник Нанкоу, но пиша под псевдонимите Ник Нанкоу или Ник Нанкоу, а в медиите ме представят като Ник Нанкоу или Nik Nankow. Завършил съм поетична еквилибристика и прозаични абстракции в университета на Тринидат и Тобаго, а съм защитил докторска дисертация в академията на Бурунди. Сега се занимавам най-вече с писане на НЕпоезия и НЕпроза, както и с преподаване на творческо антиписане, защото  българите някак си не са достатъчно подковани откъм духовност и чувственост, та ние сме дошли тука да ги осветлим в тази имагинерност и тотална психотермичност. Издал съм само 276 книги с невидими и видими стихове, танзанийско Файку, шриланкско Байку, молекулярно-неутронна и атомно-протонна НЕпоезия, както и скромно количество НЕпроза. Редактирал съм още толкова чужда антилитература и няколко НЕсписания...

  На Марлоу отдавна му бе писнало, та се оригна с типично бърбънско звучене и мирис на царевична меласа:

– И какви са моите грехове, та ми ги приказваш всичките тези дивотии, плийз? Да не би да искаш да ти ставам герой на бъдеща книга? Закъснял си, пич, той Реймънд доста отдавна те е изпреварил и то със сериозен аванс.

– Но какво говорите, сър, моето посещение е директно свързано с Вашите страхотни умения в детективно-ракетьорските дейности, както и в супер-таланта да носите на бой. Вашата слава е безпрецедентна в средите на ъндърграунда, овърграунда и граунда, поради което и Ви посещавам с нужното уважение, което нося ето в това кейсче.

  И Ник Нанкоу постави върху бюрото един куфар, чието вътрешно съдържание предизвика у допотопната мебел звуци на унизено и изтезавано дърво. Марлоу щракна закопчалките за да установи наличието на пачки с купюри от почти всички средноазиатски и долноафрикански държави, надлежно подредени и залепени с бандероли от напълно неизвестни банки.

– Какво трябва да направя за да мога да налепя стените на бърлогата с тези постфиникийски алименти – зададе почти на себе си въпрос легендата на детективно-дидактичната мисъл-форма?

– Мистър Марлоу, не мога с две думи.

–Давай тогава с три или повече. Три-четири – изкомандва започващият да изтрезнява домакин, същевременно усещайки полъха на идващата алкохолна абстиненция!

– О-кей, почвам. Та значи ние тук с една моя колежка и една подобна чанта с пари направихме списание за антипоезия, в което покрай разните графомани и коплексирано-непризнати гении успяхме да примамим и напълно свестни творци. Само че се оказа дето те не са расли в гората, като някой от редовните ни автори и повече не желаят да участват при нас, независимо от тиквените медали и дървените купи, които им раздаваме. Списанието „ОХ Поетика“ страда напълно страдащо и ни изпълва с необозрима тъжовност, а нашите шефове, които са ни изпратили тук със специалната задача да изпростяваме населението заедно с останалите радетели на КИЧА са зверски недоволни и ще ни спрат кранчето, ще ни изритат от яслата и изобщо ще ни оставят на пътя.

– Добре де, като е така какво от туй – изказа направо евангелска мъдрост Фил – какво ме засягат разните поезии и прози мене/човекът на пищова и юмрука – б.а./? И къде е връзката с бъдещите ми тапети от куфар-кейса?

– Там е работата, че има връзка. Ето тук на този лист са написани имената на някои творци, които не само не желаят да ни сътрудничат и се дистанцират от нашата просветителска и антипоетична дейност, но и открито се агресират срещу иначе достойния принос към родната безвкусица. Моята приятелка, партньорка и колежка мис Кравър предава своите поздрави и надежди заедно с авоарите, върху бюрото Ви, където за съжаление не лежи самата тя, поради отсъствие, съчетано с неразположение.

  Героят на Чандлър бе полузадрямал от алкохол и досада, та вече мечтаеше как ще се изпъне на диванчето и ще спи, ще спи, ще спи, ама тоя граф Оман седеше там и сякаш имаше идея да остане поне до Великден върху удобното съоръжение.

– И какво да ги правя тези от списъка – да ги коля, стрелям или тровя, щото нещо имате недоразумения с тях? Това ли искаш ти от мене, човече на молива?

– Просто ни се ще с Вашите неотразими методи да ги убедите, че бъдещето неминуемо е на антипрозата и антипоезията, така че по-добре е по-рано да се присъединят към печелившия отбор, чиито вдъхновители и гурута се явяваме ние – трегерите на новата вълна от възвишеност, евро и атланто стойностни произведения на изкуствената култура.

– С моите методи викаш, а? – понадигна се напълно изтрезнелият и влязъл накрая в ситуацията бърбънолюбител. Абстиненцията тъкмо се задаваше зад ъгъла и още не бе го извадила от адекватност. – Да се присъединят викаш към онези, от които чак софтуерът ми избяга с ужас и покруса?

 Рязко отвори чекмеджето, където съвсем кротичко си лежеше „Смит и Уесън“ 45-ти калибър и без да се цели изстреля целия пълнител в наглия посетител и антитворец /според собствените му твърдения - б.пр/.

  Все пак отнякъде трябва да се започне, нали...