Кметски избори - Иван Георгиев

Генади беше четиридесет и три годишен мъж, простоват, среден на ръст, с добра наглед физика — хубаво лице, широки рамене, оформени от камшика на работата, на която бе научен от малък, нахален. В живота не бе постигнал много — имаше малка къща, останала наследство от баща му, три кози, две прасета, един вол, няколко кокошки и срутена наполовина кирпичена ограда, която му създаваше дразги със съседа Стойчо. Но имаше може би най— важното, което трябва да има човек — три палави дечица и жена, която го обичаше, слушаше и прощаваше пиянските му грешки, макар и трудно.

Същият този ден Генади реши да се отбие през кръчмата. Както обикновено, вътре беше пълно с народ. Поръча си чашка бира, сетне втора, глътката му тръгна и обърна на вино. Втора, трета чаша и както повечето хора, вече бе недосегаем и компетентен по всякакви въпроси. От дума на дума, потънал до шия в размисли и страсти, някак си си втълпи, че тези хора го слушат и му имат доверие...

— Абе, тебе, Генади те бива да водиш хората — рече Динко пияницата.— Що не вземеш за кмет да се кандидатираш! Я, глей го бай Янко — и посочи заспалия на масата белобрад старец — пет мандата изкара и две поколения деца отгледа.

— Да, да — обади се друг. — Генади— кмет! Генади— кмет!

Изведнъж цялата кръчма екна с викове, скандиращи името на Генади.

Именно този ден, в главата на Генади се зароди идеята, че може да стане кмет на селото...

На другата сутрин, още рано — рано стана, облече си най — новите дрехи и тръгна за града. Хвана влака и хоп — и ей го наш Бай Ганьо в града. Влезе в общината и без да изчака реда си пред гишето, влезе при кмета.

— Господине? Господене-е... На къде така?— викна секретарката след него. —Господине!

— При кмета отивам, как къде! — любезно отвърна Генади.— Той вътре ли е?

— Не можете да влезете така! Има ред!

— Ти на мене недей ми казва ред ли има или не!— отсече той. — Кмет ще ставам аз, момиче, кмет. После като идвам другояче ще се отнасяш. — и влезе в стаята.

— Здравейте, господин кмете! Дал Бог добро!— поздрави Генади.

— Добър ден! А вие сте? — на свой ред поздрави и попита кметът.

— Генади Колев! Кандидат за кмет на с. Конаре!

— Кандидат за кмет... на...— учуди се Ставрев. — Какъв кандидат за кмет?

***

— Аз ви казвам — продължи Генади— няма да се плашите за нищо! Щом стана кмет, всичко, що съм обещал ще го сторя! Първо за селото и хората, дето живеем в него. Училището ще реставрирам, да може децата ни на по — широко да се разполагат и майките им да не ги е страх, когато ги пускат, че някоя керемида ще падне върху някое. Канала срещу бай Петко ще изчистим! Тая смрад повече няма да се разнася по долната махала. Работа за младите ще намерим — толкова занаятчийници затвориха врати, пак ще ги отворим...

— И кошовете за боклука да оправим, че... все място не стига — обади се някой.

— И този проблем ще решим — допълни Гено. — Само за мене гласувайте, па другото е лесно.

Останалата част от дългата нощ мина нормално. Гостите се наядоха, поспориха още малко и си тръгнаха по живо, по здраво. Божана и Генади разтребиха набързо софрата, прибраха остатъците от храната и легнаха да спят.

— Генчо, спиш ли? — запита го жена му.

— Почти... Мисля си за утре. — отвърна той. — Да става, каквото ще става, че да се поуспокоим малко. То, не е лека тая работа.

— Да. — съгласи се тя. — А ако станеш кмет, нали ще ми купуваш дрехи? Да изглеждам добре. Като ме видят и да викат: "Виж я кметицата, как е облечена"!

— Ще ти купувам... Ще ти купувам. Всичко ще имаш! — успокои я Генади. — Айде сега да спим, че утре дълъг ден ни чака! Лека нощ!

— Лека нощ! — добави на свой ред Божана.

Още в ранни зори цялото село се бе събрало в училището, дето се провеждаха изборите. Всичко бе тук — и малко, и голямо. Децата тичаха напред назад, викаха и се закачаха с другите. Времето беше слънчево — отново топъл августовски ден.

Суетните около цялата тази галимация бяха немалко. Членовете на секциите сновяха наоколо, сякаш президентска делегация лично дошла да провери хода на работата. Лицата им приемаха важност, каквато досега дори не са и сънували.

Денят преполовяваше обед и всичко вървеше гладко. Генади крачеше неспокойно в двора на училището и мислеше. Стойчо се бе спрял под дебелата сянка на едно вековно дърво отвън на улицата и говореше със свои привърженици.

— Генади, как върви? — попита Нестор бакалията. — За тебе си дадох гласа, да знаеш! И там... нашата работа, нали?

— Спокойно, бай Несторе! Всичко ще наредим. Само да стане всичко както трябва. — отвърна му той. — Не се притеснявай!

— Ха така! Айде, и със здраве. — поздрави бакалията и тръгна.