Монолог - Иван Георгиев

  Любов, това си ти, нали? — Нещо вътре ме кара да го чувствам.

  Да, това съм аз! — каза тя.

— Но как? Аз... Боже, сигурно сънувам! — започнах да смотолевя с думите си.

  Не, не сънуваш! Виждаш ме. Хората ме виждат, но не винаги. Виждат ме тогава, когато вече са готови да се откажат от мен, или вече са го сторили. Аз не съм просто любов, аз съм и болка... понякога, и надежда, и разочарование, живот...

— Но защо те видях? И точно сега?! Аз знам, че ти съществуваш, аз съм обичал...

— Не! Ти обичаш! — прекъсна ме тя.

— Да, обичам, но вече е късно. Не че съм спрял, или ще спра да обичам, но то е само от моя страна.

— За това съм тук! За да ти дам надежда. Нали съм Надежда! Ти обичаш истински, със цялото си сърце, затова ме и видя. Аз съм тук, за да ти кажа да обичаш. Нищо и никой не бива да те спре да обичаш и да следваш стъпките на любовта!

   Ти си повярвал в мен, за това ме виждаш. Хората са създадени, за да обичат и да бъдат обичани. Но понякога се сблъскваме с разочарованието, което надделява у нас и всичко се губи, в миг... Обичай, и ще бъдеш възнаграден! Бори се, не спирай! Повярвай в сърцето си и ще намериш пътя. За това е надеждата. Това — това съм аз!...

 

   Още неизрекла последните думи, тя сякаш се изпари. Както допреди малко беше тук, пред мен, сега изчезна. Озъртах се, но никъде вече не я видях. Наоколо бяха само пейките, които като злокобни железни птици се усмихваха на тишината и повтаряха: ”Няма любов! Няма любов!...”.

   Няколко минути стоях като вцепенен и не знаех какво да правя, докато не мина една възрастна жена, която презрително ме огледа от горе до долу, заклати глава и рече: ”Наркоман”.