Не очакваше да те видя точно тук - Елена Антонова

-          Не очакшах да те видя точно тук! Здравей! – каза тя с едва забележима усмивка.

-          Радвам се да те видя! Изглеждаш непроменена след толкова много време – каза с равен тон, неиздаващ по никакъв начин, за ни една останала чувствена частица в неговото сърце. – Как си? Как върви животът ти? Как са децата ти?

-          Добре съм, благодаря!- откъде можеше да знае, че имам деца, изненадано се замисли тя. Опита се да запази спокойствие, като не понечи да отговори на останалите му въпроси, а побърза да му зададе същият въпрос от чиста куртоазия. Въпреки, че за нея животът беше по-лесен, ако не знаеше нищо за него.- А ти как си?- нищо, че знаеше, как ще и отговори.

-          Чудесно, благодаря! Радвам се, че попита!- отговори той с фалшивата си усмивка, както и очакваше тя. Отговорът винаги беше един и същ, както и изразът на лицето му.

-          Аз ще тръгвам. Довиждане!

-          Утре имаш рожден ден, Жули- с надежда да я задържи още малко, каза спокойно мъжът.

-          Жули?! Нямаш право да ме наричаш вече така!

-          Защо, Жули?

-          Това беше едно измислено име за една измислена любов- настръхваше всяка част от тялото и, надявайки се той да не забележи това. Видеше ли ефекта си върху кожата и, щеше да ознае, какво се крие дълбоко в сърцето и. Пое дълбоко дъх и преглътна тежко с надеждата голямата буца в гърлото и, която все пожеще растеше, да изчезне.- Всичко приключи преди много години.

-          Преди точно десет години, Жули!- знаеше, че и въздейства, а и на него му харесваше да се обръща към нея с това измислето от влюбени деца име. Дори само мисълтта за „Жули“ пораждаше в него спомен за голямата му любов.

-          Преди десет години ти ме остави, а се кълнеше, че ще си с мен до края. За теб може всичко да е приключило още тогава, но моите чувства са все още тук.

-          Моля те, не започвай- нервно погледна към чантата си. В паникьосаните си мисли се опитваше да намери тактичен начин за да избяга от създалата се ситуация. Познаваше се. Знаеше, на какво беше способна и на какво би се поддала, ако беше останала тук още минута. Хиляди пъти бяха разигравали тази сцена. Въпреки, че бяха минали десет години от последната, тя бе наясно с чувствата си и беше наясно какво би се било случило, ако остане и го изслуша.

-          Съградих живот и след теб, моля те, остави ме да си отида. Не искам да превърна отново живота си в ад!

-          Никога не съм те спирал да си тръгваш- отговори със спокоен тон, който беше така типичен за него. Влудяващ те и бутащ те към мисълтта, че всичко в главата ти е било само заблуда.

-          Да! Никога не си ме спирал да си тръгна, защото никога не бях важна за теб. А сега ми говориш с укор, че аз съм те изоставила, че аз съм виновна за края на любовта ни- разтървено започна да му говори тя, като все повече и повече чувството на мекота в коленете и изчезваше. Разпалена от напиращите в нея емоции се спря в мига щом усети, че започва да говори на висок тон. Знаеше, че показва слабост, а тя не искаше той да вижда това. Тя не искаше той да познае нейната слабост.- Довиждане!- с равен тон му каза тя, докато тръгваше хванала в дясната ръка своята чанта.

-          До скоро, Жули! Това няма да бъде последната ни среща!- крещеше той след нея. Въпреки че и двамата са го знаели винаги. Всеки един от тях дори и да не смееше да признае и пред себе си, копнееше за следващата среща на същото място.