В кафенето - Иванка Сергилова

В кафенето стана шумно. Сякаш бях повлякъл крак и се напълни с хора. Стари. С потракващи по мозайката бастуни, кални галоши и раздиращи кашлици.

-Иваноу, пущи гу туй радио, ма, да чуйм нещо и ний. И дай на дяда си една мастичка!

-Пък на Йорго му окрали ягнетата!

-Той жив ли й?

-Жив, жив, него не са докачили, ма от сабахлян полицията у тях…ма язък за добитъка…и зa нас язък…Иваноу, напръй една салата, ма, то на гладно мастичка ни мой.

-Ми ти кой си?

Стреснато вдигнах глава. Старецът пред мен си поглаждаше брадата и за миг сякаш сърцето ми удари в петите. Изглеждаше досущ като дядо ми.Седна тежко на диванчето пред мен.

-Ей, развалихте гу тоз хоремаг, ни мой човек да седни, ма поне й меко.

-Аз…такова…на гости съм…една статия пиша…- зекнах.

-Ааа, журналистче! Чи то тука нищо интересно няма. Идвайа отнапред едни репортерки на Пена трикраката кокошка да снимат, ма тя я сготвила пущината. Будала. Ма и те будали да бият път до тука за една кокошка. Какви неща стават по света – бомби, терористи, пък тя наш’та…изпята веч. Окрадая де що има…Ми ти за какво пишеш, за вестник ли?

Поклатих глава и се усмихнах засрамено.

-За списание, литературно.

 Побутнах втората си чашка с кафе пред него.

-Заповядай, едно кафенце от мене.

-А, мерси. Ще ми се разлупурка сърцето, ма за кой дявол да го пазя, я.

Предложих му и цигара, но той махна с ръка.

-А, таз отрова не са научих да я смуча.

Дядото отпи от кафето, аз отпих от моето и потънахме в мълчание. Около нас тракаха чаши, чинии, някой подвикнеше, друг – мляскаше, навън ръмежът премина в бурен дъжд, водата чукаше по ламарините и стъклата. Стана задимено и влажно. Прииска ми се да изляза на въздух, но пред мен дядото се размърда:

-Младеж, чиниш ми се разсеян, не ти е тука ума. Не е тука туй дето го търсиш. Тука сичко й вехто…То и в твойта литература ляб няма, ама белким нещо остане след тебе. Ма ти, завърти си някоя булка, бярем едно лапе да си имаш, чи то на стари години туй дет си го написал няма да мой да та топли…

Сръбна последната си глътка кафе.

-Мойта булка по-убуу кафе праише и по една бучка захар тургаше, ем да не му са губи вкуса, ем да ней горчиво кат живота, викаше…

Стана тежко от мястото си, кимна ми за довиждане и се премести на съседната маса.