Небивалици - Рая Вид

            - Бабо, разкажи ни нещо нечувано или… нещо невиждано. Моля те!
            - Някога, някога, толкова някога, а може би всякога или никога някъде или пък никъде живяло някакво, а навярно и никакво едно момиче някак си, а сигурно и никак си. То било и грозно, и хубаво, тъжно и весело. Хем се смеело, хем плачело. Говорело и пеело, скачало и бягало - напред и назад едновременно. Като ядяло - спяло. Като спяло- гледало. Когато чувало - не слушало. Когато мълчало - говорело. Когато вървяло - стояло. Когато лежало - ходело. Когато седяло – летяло. Наричали го еди как си, но му викали някак си. Казвало нещо, но мислело друго…     
            - Ама, че работа!      
            - Аха! Всички го познавали, но никой не бил чувал за него. Всички слушали за него, но никой не го бил виждал.... На едни помагало малко, на други вредило много, и затуй го знаели като Доброто и Злото.
            - Не може да бъде!  
            - Може, може… Било богато, но нямало пари. Ръцете му били пълни със злато, но било бедно. Имало ум, но било глупаво. Уж се обличало, но ходело голо. Носело обувки, но било босо… Къщата му била голяма, но спяло на поляна. Имало легло за двама, но само си останало.         
            - Чакай малко!         
            - Въобще не чакало. Като ходело някъде, не се връщало, а като се връщало – не ходело. Ни вървяло, ни стояло, ни лежало, ни летяло… Такова било това момиче.         
            - Ама как така?        
            - Ей така!      
            - Ти откъде знаеш?  
            - Че то, и аз не знам…        
            - Защо тогава разправяш?  
            - Нали ме помоли?   
            - Ама, че си и ти, бабо! Измисляш ги едни… Врели-некипели…        
            - Врели-некипели, но ти се хвана в капана.         
            - Хванах се отзарана… Сега отивам да ритам топка, а ти ми направи нещо вкусничко, че като се върна, да мога да си хапна сладко, сладко… Чао, бабко!