Двама приятели - Рая Вид

           - Живо, здраво! Как си?... Какво правиш?... Какви ги вършиш?
            - Ами… Приказки пиша… А ти?
            - Стихчета редя, рима творя, но искам тебе да чуя.
            - Хайде да пишем заедно, а? Имало едно време…
            - Дявол да го вземе, какво ти време? Я виж, поглеж – мъгла и много скреж.
            - Да, ама тогава какъв герой ще избереш?... За такова време – може човек от сняг, застанал на някой праг…
            - Стоп! Не става! Мъглата се вдига, слънце изгрява и човек се… разтопява.
            - Ами тогава?... Нека видим за хляба!
            - За хляба кой пише сега? Пълен е с плява! Има и набухватели, и консерванти и как да го вържа с някакви кванти или кранти?
            - Ти не бери грижа на стиха за престижа. Количеството на крантите е равно на качеството на мандрите.
            - Сега пък какво? За млякото ли да мисля, дето го няма ни в сиренето, ни в кашкавала?
            - Ех, братле! То както е тръгнало – да скачаш като петле, не виждам края къде ще му излезе на произведението, ако си трая...
            - Тогава, почваме отново. Ще барнем тук, ще бутнем там - хоп и готово!
            - Имало едно време, ама на кого ли му дреме, че било мъгливо, неясно и даже опасно…
            - Та, там някъде, крави самотни, бикове потни търчат и гълчат, проблеми решават, мляко не дават, но важни се пишат, документи трият и бришат - изкуство си правят - продукти да главят…
            - Стоп! Не става – агенти има тъдява!
            - О, я стига! Глупост такава кой ще продава?
            - Дааа! Но по-добри от нас няма.
            - Така е, бъди жив и здрав!
            - Ха-ха-ха! Голям праз! На тия години какво ни остава?
            - Глух съм, не те разбрах… Що рече?
            - Рекох да си носиш новото елече…
            - Бива, бива! Попът живее далече…
            - Аха! По-добе да си гледаме старините.
            - А ти помниш ли… там в младините?…
            - Дааа!... Бяхме глави луди, сурови, зелени…
            - Така беше, сякаш сега сме цъфнали, вързали и презрели…
            - Като се замисля… Даже сме врели и прекипели…
            - Хайде, остани си със здраве!
            - Какви крави? Пак ли почваш?... Нали писахме вече?
            - О, беше минало, някъде… не помня, май далече…
            - Не може така!... Не вярвам… Стига!
            - Какво? Кой сега ни намига? Май сбъркахме нещо…
            - Неее!...То беше тогава горещо.
            - Колкото до поезията или до прозата…
            - Забрави! Излезе им вече… модата.