Две напред, една назад - Лидия Абрашева

     Влакът най-сетне отвори врати и, типчно за Южна Италия, пътниците се втурнаха стремглаво във вагоните, сякаш търсеха спасение от преследваща ги опасност. Ади влезе още с първите и уморено се отпусна в удобното сепаре до вратата. Така, когато трябваше да слезе, нямаше да се налага да прескача куфари и протегнати крака.

     По пътеката между седалките се зададе висока, слаба жена, която оглеждаше подозрително всички. Впери остър поглед и в Ади и след кратко колебание се настани на мястото срещу нея.

-          От каква националност си? – попита жената на италиански.

Ади се усмихна. Така и не заприлича на италианка за всичките тези години.

-          Българка съм – отвърна.

-          И аз съм българка. От десет години съм тук, а ти?

-          От седем.

Жената продължаваше да оглежда всички подозрително.

-          Я го виж оня как са го боядисали! Що са го изрисували така?  - гледаше напред леко уплашено, а думите излизаха бързо и насечено от устата ѝ.

Ади се обърна и видя мъж с боядисан в червено нос и две сърчица на бузите.

-          Сигурно е аниматор на деца. Прилича на клоун. Защо се стряскаш толкова?

-          Как защо? Не гледаш ли новини? Всички са мафиоти тука. Непрекъснато се убиват.

-          Е, чак непрекъснато не е. Пък и те се избиват помежду си, не закачат обикновените хора.

-          Абе де да знам аз. Чак ме е страх да излизам. Трябва да имам пистолет и едно голямо куче. Тогава няма да ме е страх.

-          А в България не те ли е страх? И там се избиват и пребиват дори и за дребни неща. – попита Ади.

-          Там мъжът ми ме пазеше – тънките устни на жената се разтеглиха в усмивка. – Той даже веднъж преби един, щото се заглеждаше по мен. Винаги ходеше с нож и какъвто е едър, всички се страхуваха от него. Знаеха, че не си поплюва.

-          Мъжът ти мутра ли е бил? От тези, от които се страхуваш тук?

-          Неее, той ме обичаше.

-          Е, да ама пребива хора. Мястото му е в затвора, точно както и на тукашните мафиоти.

-          Ти не разбираш. Той на мен никога нищо лошо не ми е направил. Гледаше ме като писано яйце. Обаче се разведохме. И аз не разбрах що стана така. Сега си има друга. Аз имам двама сина. А ти? – смени рязко темата жената.

-          И аз съм с двама сина.

-          Вече купих апартамент на единия. Сега събирам и за другия и после ще се прибера в България. Все ще си намеря някаква работа. Пък може и мъжът ми да се върне при мен. А ти? Какво постигна, откакто си тук?

-          Изплатих си заемите – отвърна кратко Ади.

-          Само това? Не е кой знае колко.

-          Научих нов език. Опознах нова култура. Посетих фантастични места. За мен това е много. Определено е крачка напред. Сега мисля да се върна в България за кратко.

-          Какво ще правиш?

-          Ще уча.

-          Ще учиш? На колко години си?

-          Петдесет.

Жената се облегна назад и се усмихна леко подигравателно, усещайки превъзходството си на успял, имотен човек.

-          За кога ще учиш? – попита. - И за какво ти е? Гледай да си оправиш децата.

-          Децата ми са големи, оправят се сами. –Ади се усмиха радостно, докато говореше за тях. - През цялото време, докато пораснат бях до тях. Сега искам да помисля и за себе си. Ще видя какви курсове има в моя град – езикови, професионални... трябва да имам повече възможности, ако искам да успея.

-          Та ти се връщаш назад, за какъв успех ми говориш?

-          Да, ще направя една крачка назад, за да мога после да направя две напред. Като танго.  – отвърна Ади и се загледа замечтано през прозореца.

-          Трябва да слизам – жената се изправи рязко – моята спирка е тук. После имам половин час път пеша. – очите ѝ отново зашариха подозрително.

-          Аз продължавам нататък – усмихна се Ади. – Имам още път.