Не съм герой - Николина Серафимова

Като влезе във входа на пощата, един младеж й каза, че няма пенсии – да се връща. Но тя изобщо не го отрази. Пък и не го видя хубаво, че влизаше от светло на тъмно. Той й препречи пътя и това вече много я подразни. Дана избута младежа към стълбите, които водеха към приземния етаж и той, изненадан от реакцията й, не запази равновесие и се затъркаля надолу.

– Какво праиш, ма? Не влизай! – викаше младежът след нея.

Пиян ще да е, помисли си Дана и отвори вратата на помещението за пощенската каса. Имаше пет-шест човека, но всички мълчаха.

– Ехо, има ли пенсии? – викна Дана, но никой не й отговори.

– Горе ръцете! Тук се извършва обир – ревна един друг младеж.

Този глас й прозвуча много познато. Кой беше?

– Чуеш ли, ма! – изкрещя в лицето й.

И тогава го позна. „Ма”-то му я вбеси още повече и вече изобщо не мислеше за това, което й бе казал – нито за ръцете, нито за обира.

– О, ти на кого говориш така? Нали си студент в Америка?! Баба ти проглуши света да се хвали, пък ти си дошъл тука и ще ми говориш на „ма”! – му викна Дана и се спусна към него.

– Стой! Това е обир! Ще стрелям!

– О, много ти е пораснала работата – ще стреляш! – каза натъртено Дана, хвана качулката му, издърпа я и показа лицето му – наистина беше внука на Казийкина Яна. После го хвана за ухото и го сви на земята на кълбо. Чак дори се изненада от постъпката си.

– Хайде, стреляй, де! Студент! Не те е срам, нещастнико. Не студент в Америка, ами и средно нямаше да имаш, ако баба ти не тичаше да ме моли през ден. И си дошъл тук да ми говориш на „ма” и да крадеш на хората пенсиите. Не те е срам! – каза Дана и започна да го налага с нещо метално, което измъкна от ръцете му. Тя всъщност не беше наясно, че е пистолет, защото никога не бе пипвала такова нещо. Но усещаше, че е метално.

– Ще ме убиеш, ма! – викаше внука на Казийкина Яна и се пазеше с едната ръка.

– А-а!... Ще те убия, значи! Тебе не бива да убиват, а ти можеш да плашиш, така ли!?

– Не плаша – истински е. Внимавай, ма!...

В този момент пистолетът гръмна и улучи тавана. Всички се разпищяха. И Дана малко се стъписа, но не изпускаше Казийкиния внук.

– Абе, келеш с келеш, ти на кого говориш на „ма”, те питам? Студентино!!! Дето си я докарал до пенсиите на бабите. Нали беше много успял?! А!!!

Младият мъж, стъписан от думите на бившата си учителка, и от това, че всички го разпознаха, се дръпна силно и се изтръгна от ръцете на Дана.

– Да пукнеш! Чу ли? – каза младежът уплашен от непредвидения развой.

– О, ти мене не ме мисли. Аз и да пукна ми е време, ами ти…

В този момент влезе и другият младеж, който пазеше отвън.

– Хайде! Взимай ги и да бягаме. Една ма бутна по стълбите надолу…

– Аха, още един хубостник! Браво, Тихомире, и ти ли дотук я докара?

– Бахти, това е класната… – каза той и хукна навън.

И тъкмо и Казийкиният внук да хукне, няколко души от опашката го хванаха. Изстрелът на пистолета беше задействал кмета и полицая на селото и те тичаха към пощата, мъкнейки избягалия, когото бяха закопчали на площада.

– О, американец! Как върви следването? – каза полицаят и го закопча и него. – Кмете, сега кого да викаме – американския прокурор или нашия от районната.

Кметът махна с ръка отегчено и започна да звъни по телефона. Бабите бяха наобиколили Дана и всяка разказваше и разпитваше.

– Какво щеше да стане, ако не беше дошла? – каза една от жените.

– Ама не те ли беше страх ма, како Дано? – попита друга.

– От какво да ме е страх? А и нямах време да мисля. Като го чух този келеш да ми говори на „ма”, всички дяволи ми се качиха на главата.

– Ами с пистолет беше….

– Е, бил, ама аз толкова не виждам. Пък и като кипна… нищо не ме спира… Ще се дадем на Казийкиния внук. Как пък не? Студент!!! В Америка!!! – възмущаваше се Дана.

– Много филми гледа Казийкина Яна – каза някой.

– Внукът й също. „Това е обир! Това е обир!” – иронизираше го един от възрастните мъже, дошли за пенсиите си.

– Абе, Дана ако беше закъсняла, щяхме да видим пенсии на куково лято. Ама каква школовка!... Как го тръшна само!

– Не е от школовката – на дете като учител не съм посягала, а камо ли да го съборя. Но вярно е – като го разпознах по гласа, ми дойде куража. Ама другият не го познах – мислех, че е някое пияно младо от село и чака бабите на излизане да му дадат някой лев за бира.

Дана изчака реда си, взе си пенсията и се упъти към магазина. Там се беше събрала голяма група хора от селото и коментираха случая.