Последната история - Николина Серафимова

И така, докато питах тук-там и чувах редовния отказ, си спомних, че и баща ми описваше в писмото си, как дълго търсил работа и не намирал. Тогава отишъл на рибарския кей и там вече не питал, а предлагал да помага срещу осигуряване на обяд или билет за кино. Затова реших да отида на този кей и докато вървях, прехвърлях какво ще им кажа, като ме попитат имам ли вече навършени осемнадесет години. „Нямам, още не съм ги навършил, но то е само документално. Мога да нося касите, да мия и дипля мрежите. Мога да чистя лодката, мога да сортирам рибата. Мога дори да я разнасям. Не, не мога, нямам кола, нямам и шофьорска книжка, а и дори не мога да карам. Но мога да я продавам на кея. На всички, които идват тук, за да купуват риба. Знам всичко за рибата. Знам и как се приготвя. Откъде знам ли? Баща ми беше главен готвач..., но вече го няма. Мама работи в кухнята на голям хотелски комплекс. А баба е била готвачка в детската градина на село. Е, когато някога на село е имало детска градина...”

Тъкмо си отработвах готовите отговори, когато видях как една лодка се приближава към кея. Не беше малка, но в нея имаше само един рибар – възрастен, с прошарена и оредяла коса. Когато приближи и го погледнах в очите, разбрах че човекът беше от тези, които се помнят за дълго. Ами сега, какво да му кажа, как да го питам?

– Ти… рибарска лодка ли си?

– А не си ли личи?

– Личи си – изхъмках аз и се притесних, защото още не знаех как да го попитам. Обхвана ме нещо като сценична треска, в която устата ти продължават да говорят, ей така напосоки, каквото им падне:

– А рибар ли си?

– Да.

– А защо си сам на лодката?...

– Така съм си открай време.

– Искаш ли да имаш помощник?

– Искам.

– Но нямам навършени осемнадесет години.

Рибарят замълча и се втренчи в мене. Явно и него са го проверявали, и той не искаше да си има проблеми със закона.

– Можеш ли да ми помогнеш да разтоварим?

– Мога – отговорих веднага аз.

– Давай тогава…

След два часа всичко беше готово. Дори бях измил лодката и бях надиплил мрежите.

Седнахме до бараката на рибаря. Там имаше маса и две пейки, сковани от дъски. Ухаеше на прясно изпечена риба. Хлябът и зеленчуците изглеждаха толкова апетитни...

– Нека да си поговорим и похапнем – ми каза рибарят.

– Добре.

– Ти още си ученик, нали?

– Във ваканция съм. Последната ваканция.

– И си търсиш приключения?

– Не, търся си работа. Но като разберат, че нямам осемнадесет и ме отпращат.

Разказах му подробно за всичко. Че живеем сами с майка ми. Че баща ми е починал. Че мама понякога тихо плаче, като не може да ми остави джобни. Че баща ми навремето, на моите години, е дошъл в този град сам и е изпратил ето тази картичка. И му я показах. И после е написал това писмо, и му го прочетох. И че историята от писмото ме е довела днес на кея. Възрастният рибар дълго мълча. Запали цигара. Отиде до бараката и се върна с едно пакетче.

– Виж, момче, аз не мога да те взема на работа, защото цял живот съм ловил риба сам. Но винаги някой ми е помагал на кея. Не съм си търсил помагачи – те сами си идваха. Всеки мечтаеше и пътуваше за някъде. И спираше тук за малко, като на спирка по пътя...

– Ама аз просто попитах... Ако стане. Мога и само да ти помагам. Нали за да помагаш на възрастните, не е необходимо да имаш навършени осемнадесет години...

– Всеки ден ще идваш по едно и също време. Както днес. Ще ми помагаш да сортираме рибата и да свалим касите, да подредим всичко и после да си хапваме и да си говорим на масата. Ако не ти се носят каси и не ти се сортира риба, можеш да идваш само за приказката...

– О, ама как?

– Не бързай. Като си тръгваш всеки ден, ще ти давам по един живарник с риба – да имате за деня. И ще ти давам и джобни – за кино и за лимонада.

– То сега лимонадата е сменена с друго.

– Е, ще си избираш сам – или кино с лимонада, или другото.

– Да, благодаря много!

– Не бързай. И всеки ден ще ти разказвам по една история. Ти имаш приказлива и мислеща душа – може да събереш историите.

– А, не проявявам такива наклонности.

– Може да не знаеш още.

– Ами ако ти дойдат на проверка? – продължавах да се притеснявам аз.

– Ще кажем истината – че ми помагаш срещу храна, кино и лимонада. И приказки.

– Добре. Даже може и без приказки. Другото ми стига.

– Засега ти стига.

 Дълго мълчахме и после възрастният рибар ми каза за довиждане:

– Ето ти за киното и лимонадата, а рибата си вземи сам от живарника. Днес няма да има приказка, защото си говорихме за опознаване.

 Като се прибрах вкъщи, мама вече се беше върнала от работа.

– Каква е тази риба?

– Днес помагах на един рибар и той ми я даде.

– Ама как така? Ама много е хубава тази риба. И колко е много...

– И за кино и лимонада ми даде, но нали не ти достигаха за тока...

– А, платих го. Пък и ето – няма да мисля какво ще готвя. И за утре ще има.

– Аз всеки ден ще нося риба. И всеки ден ще има за джобни. До края на ваканцията.

Майка ми много се изненада. Разказах й цялата история. Накрая ми каза:

– Мисля си, че и друг път съм слушала тази история, но не мога още да си спомня къде.

Така мина последната ми ваканция.

Аз всеки ден отивах на кея, чаках да дойде рибарят с лодката и рибата. Помагах му, говорехме си, а той ми разказваше по една история. Всеки ден записвах разказаната история. Мама беше много доволна, защото не мислеше дали може да ми остави джобни. И спря да плаче тихо в кухнята. Дори в началото се чудеше какво да прави толкова много риба, но и това измисли – научи се да я консервира, а съседите научиха, че сме много щедри и че не съм безделник.