Картината - Николина Серафимова 

С Петя движехме още от гимназията. Обичахме се – тя – мене, аз – нея. После тя завърши университет, а аз още завършвам художествената академия. Аз наистина съм художник, дори съм гений, но то в нашата държава кой ли разбира от изкуство, та да ме оцени. Живеехме заедно. Всъщност аз живеех при нея. Но като наближи да си идва брат й, взехме решение аз да си отида у нас. Всъщност една сутрин Петя ми каза да си събера сака и да се разкарам за малко.

„Ама, защо” – казвам й, а тя вика:

 „Защото и двамата сте неуравновесени”.

„Как двама – не съм ли само аз?”

„Ама как ще си само ти? И аз имам брат, може и нещо друго да имам, но не са ми казвали. А този брат ми е официален”.

„А защо не си споменавала за него досега”, я питам, а тя ми вика:

„Защото се срамувах.”

„Е, как ще се срамуваш от брат си, нали ти е официален”, й викам.

„Срамувам се не от това, че имам брат, а от това къде е в момента.”

„Е къде е, че чак се срамуваш.”

„В затвора”, ми вика Петя и ме гледа въпросително.

„В затвора?” – питам аз и се чудя какво ли може да прави там.

„Как какво”, казва Петя. „Какво се прави в затвора?”

„Не знам, казвам, не съм бил и не знам.”

Тя махва с ръка и тръгва за работа. Аз си събирам нещата в сака, вземам две платна и боите и си тръгвам за в къщи.

На вратата майка ми ме зяпа, а после пита:

 „Оная да не те е натирила пак. Какво ги разнасяш тези платна насам-натам?”

„Не ме е натирила. Брат й се връща”.

„Че тя има ли брат”, пита майка ми.

„Ами имала. И аз досега не знаех”.

„Сигурно е работил някъде в чужбина и сега е останал без работа и се връща”.

„А, не, не е бил в чужбина”, казвам аз и се чудя дали да кажа къде е бил.

„Като не е бил в чужбина, къде е бил?”, продължава да пита майка ми.

„Как къде? В затвора”, казвам.

„Че какво е правил в затвора?”

„Откъде да знам?”, казвам, „Не съм бил още там и не знам”.

„То е ясно какво е правил в затвора, ама за какво са го изпратили там”, поясняващо пита майка ми.

„Не ми беше удобно да питам Петя”, й отговарям аз и си влизам в стаята.

Силно казано стая. Беше станала като склад, докато ме е нямало, има-няма вече седем-осем години.

„Каква е тази кочина?”, питам. „Сигурно Слав я е засрал така?”

 Слав е мъжът, с който майка ми живее на семейни начала.

„А той, вече две години има, откак се е изнесъл. Нямаш вече не само първи, ами и втори баща”.

За първия плаках много навремето. Той беше много добър човек – качваше ме на конче и ме водеше на пързалката. Купуваше ми бонбони и сладолед. Понякога ме водеше и при баба и дядо и много се гордееше с мен. Но не успял веднъж де вземе завоя за квартала и целият блок го изпрати в последния му път.

А Слав беше темерут. Майка ми ми разказа, че една вечер, докато била нощна, си събрал багажа, взел си дивана и телевизора и се изнесъл. На сутринта, като се върнала, комшиите още долу на входа й казали, че вече го няма. Тя избърсала под дивана, пренесла от спалнята в хола стария си телевизор и седнала да гледа повторението на пропуснатия епизод на сериала.

Цял ден разчиствах стаята си. Аз нямах стар телевизор, ама и сериали не гледах. Вечерта чаках Петя да ми звънне, но телефонът мълчеше. На следващия ден също. Не издържах и звъннах. Да казвам бързо, че имала работа, ми каза.

„Ами кога ще се видим”, я питам аз.

„Ами, когато можем”, каза Петя и затвори.

Не издържах и вечерта отивам и звъня на вратата. Излиза един и ме гледа опулено.

„Петя търся”, казвам аз.

„Ами хубаво я търсиш, ама нея я няма още”.

Не се била върнала от работа.

Тръгвам си и пак отивам на другата вечер. И понеже съм романтичен, запявам под прозореца й. Но пак се показва оня, който се оказа, че е брат й и ми вика:

„Какво си се пропял, тя вече си легна”, а имаше-нямаше дванайсет.

Ама аз продължавам. Всички се събудиха и излязоха по терасите.

„Ей”, ми вика брат й, „ако сляза да те хвана за шията, друга ще я запееш”.

„А, ще слезе другия път”, си викам, „нали ще му изстине бирата”.

Ама знам ли и си тръгвам. На сутринта Петя ми звъни.

„Абе, ти нормален ли си”, ми вика тя. „Какви си ги пял снощи?”

„Ами исках да те видя”, й казвам.

„Ами що не се качи и да позвъниш”.

„Ами брат ти ме гледа много лошо”.

„Как видя в тъмното как те гледа”, пита тя.

„А, аз и през деня идвах”, тогава го видях.

„О, писна ми”, казва Петя, „и той луд, и ти шашав”.

„Не е така”, й опонирам, „аз възпитано му звъннах, а той ми вика: „К’во искаш бе?”.

„Ама това е брат ми, той си е такъв”, ми обяснява тя.

„А аз каква вина имам, че брат ти е затворник и да търпя грубото му отношение”, се защитавам аз.

„Виж, Жоре, сто години сме заедно и сега се караме за глупости. Аз такъв брат имам, нямам друг. Ти нямаш нормален подход към него”, казва Петя и бърза да затвори телефона.