ПРИКАЗКАТА НА СТАРИЯ ЛОСТ 1 - Радост Смилянова

Зорничка често излизаше на балкона и наблюдаваше вътрешния двор на кооперацията. Той винаги беше пуст и тих. Тя никога не беше ходила в него. В средата  две метални колони бяха свързани с метален прът. Един ден тя отвори вратата към двора и влезе там.

      Здравей Зорничке!

Детето се огледа, но не видя никой.

      Добре дошла!

      Кой говори? – попита изненадано тя, защото не видя никой.

      Аз съм лоста.

      Ти от къде знаеш името ми?

      Знам имената на всички деца тук.

      Искаш да кажеш, че ме познаваш?

      Много често те виждам, когато излизаш на балкона.

      Какво правиш тук? – попита детето.

      Вече нищо.

      А преди какво си правил?

      Ах, навремето ли? Върху мен хората от кооперацията изтупваха и перяха килимите и одеалата си.

      Не разбирам много, това което ми говориш. Сигурно е била голяма скука твоята работа.

      Защо да е скучно? Това ми е работата. Дворът беше изпълнен с много деца и когато бях свободен се катереха по мен, висяха, въртяха се на лоста и правеха още много други неща.

Зорничка отиде до него и допря ръка на колоната.

      Ох, ох внимавай че ме е гъдел.

      Какъв гъдел? Нали си от метал?

      Това няма значение. Отдавна никой не ме е докосвал и затова сега ме е гъдел.

      Странно, казваш, че навремето тук е имало деца.

      Да, така беше. Особено през лятото по цял ден играеха тук.

      Деца ли? Защо да играят тук?

      Че къде другаде да играят.

      Не знам, просто питам, защото не мога да си представя, че тук може да се играе.

      О, целият двор беше изпълнен с техните гласчета и смях. А ти къде играеш?

      Мама ме води в парка, а когато се прибера в къщи си играя на таблета.

      Навремето майка ти и тя играеше тук, но не толкова много колкото баба ти.

      Ти се шегуваш.

      Защо да се шегувам?

      Невъзможно е те да са играли тук.

      Защо да е невъзможно. Играеха разбира се.

      Но баба е възрастна, а мама е голяма, за да играят.

      О скъпа, трябва да знаеш, че всички възрастни също са били деца – майка ти, баба ти, татко ти, та дори и дядо ти.

      Не може да бъде?

      Да не мислиш, че винаги са били големи.

      Искаш да кажеш, че познаваш баба?

      Разбира се, че я познавам. Казва се Здравка.

      Тя не живее тук.

      Но тя се е родила и израстнала в тази кооперация, във вашия апартамент.

      Не знаех, че възрастните са били деца като мен.

      Ако знаеш колко приличаш на баба си?

      Всички това казват.

      Ето, виждаш ли? Казвам самата истина. Един ден и ти ще порастнеш.

      Защо трябва да порасна?

      Защото всички деца порастват.

      Сигурен ли си?

      Да, така мисля.

      Аз пък не искам да порастна?

      И баба ти не искаше, но порастна.

      Ще видиш, че няма да порастна.

      Добре, добре, нека бъде както искаш.

      Какво друго ще ми кажеш за баба.

      Баба ти ли, ах да, тя беше голяма лудетина.

      Не може да бъде.

      Защо?

      Баба казва, че аз съм лудетина и дори ме нарича Зори Белята.

      О, о, о – гръмогласен смях изпълни двора.

      Защо се смееш?

      Защото баба ти я наричаха Здравка Белята.

      Наистина ли? – Зорничка го изгледа изпитателно.

      Искаш ли да ти разкажа една история с баба ти.

      Разбира се, че искам да знам какво е правила баба – тя го обви с ръчичките си.

      Това се случи много, много отдавна. Най-добре е да те изпратя назад в времето, за да видиш сама цялата история.

      Как така ще видя случката? Ти да не си вълшебник?

      Само толкова, колкото да отидеш във времето, когато баба ти е била на твоите години. Искам да те предупредя, че нито ще те виждат, нито ще те чуват.

      О, това е страхотно. Може ли завинаги да бъда невидима?

      Не, това няма как да стане. Щом случката приключи, ти отново ще се върнеш тук при мен, такава каквато си сега.

      Колко жалко.

      Едва ли би ти харесало да си вечно невидима – лостът промърмори някакви думи, от които Зорничка нищо не разбра, но усети как започна да се издига във въздуха.