Защо ме гледаш така -  Мади Москин

-          Защо ме гледаш така?

-          Как?

-          Някак замечтано.

-          Нещо магично има в силуета ти така, както си застанала в рамката на вратата. Слънцето се разлива по теб, косата ти е от слънчеви лъчи и цялата сияеш.

 Тя пристъпи крачка напред и го погледна учудено.

-          А сега?

-          Много си красива в тази рокля. Не, не е точно. Просто тази рокля е като част от теб самата. Поема всяко твое движение. Всичко е перфектно, изваяно, и тази масленозелена панделка, подчертаваща бюста… Точно като очите ти…

-          Наистина ли ти харесва? - тя плесна с ръце и се завъртя като дете. Лицето й сияеше. -  Сама си я ших.

-          Верно ли? Вложила си в нея душата си. Чудесна комбинация - плат и панделка…

-          Страхотно попадение, нали? Всъщност това беше една огроооомна, доста простичко ушита рокля, която открих в магазин за втора употреба. Панделката  е допълнение. Обичам да разглеждам нещата там. Нали не мога да нося конфекция заради голямата разлика тук и тук?! – с намигване и невинна усмивка посочи талията и ханша си. – Та надеждата да се облека прилично в тези магазини изглежда по-реална. Понякога нищо не откривам, но когато намеря такова съкровище, просто не мога да се сдържа и да не го купя. Често първоначално нямам идея как ще изглежда като краен продукт, но пък друг път направо виждам готовата дреха. И шапка с периферия се опитах да си направя, но още нещо ми куца със шапките. – допълни тя и направи недоволна муцунка.

-          Ти си странна жена.

-          В добрия или лошия смисъл?

-          Възможно най-добрия. Не съм знаел досега, че съществуват жени като теб. А толкова съм срещал…

-          Аз съм единствена. – опита се тя да заеме смирено-срамежлива поза, но после звънкият й смях отекна в стените на стаята и се изля през отворената към терасата врата в посока към морето. После съвсем тихо го прикани: – Разкажи ми какво чувстваш, когато си с мен!

-          Какво ли?!? Когато погледна в очите ти, се чувствам толкова лек, толкова спокоен. Ти ми даряваш усещането за необятна свобода. Свобода, за която дори не съм и мечтал. Откакто те познавам, сякаш летя. Всичко, с което се захвана, стига до успешен край, всичко ми спори, дори се улових да си пея, нещо, което и под душа никога не съм правил преди.

-          Ти го заслужаваш. – прошепна тя, приседна на коленете му и обхвана лицето му с двете си ръце. – Когато те видях на онзи банкет, те пожелах и направих така, че да седна срещу теб.

-          Наистина ли? Малко бегло си спомням този момент, но бях останал с впечатлението, че те избутаха от мястото ти.

-          Не! Това беше постановка. Бях решила просто да пофлиртувам  – в очите й просветна хитро пламъче. – Ти беше център на внимание - беше поел ангажимента да ни забавляваш. Много се смяхме… После изведнъж сякаш всички изчезнаха, сякаш бяхме само двамата. Ти поръча гарафа вино и сервитьорът донесе онези големи чаши… Не бях пила вино от толкова голяма чаша. При наздравицата потънах в синьото на очите ти и в този миг усетих нещо странно, нещо ново и невероятно - сякаш моята душа проникна при твоята и чух, не, по-скоро усетих вик: „Спаси ме!“.

-          Може да не вярваш, но това не го помня. Дори виното и големите чаши, за които говориш, са изтрити от паметта ми.

-          Ти и мен самата се бе опитал да изтриеш като нещо незначително… - тя замълча за миг-два и продължи с въздишка: - Важното е, че аз го помня. - Стана и се завъртя доволно. – А сега се качвам на високите сандали и съм готова да ме заведеш на вечеря. Ето… Готово!

-          Яааа сега да видим колко висока си станала! – той се изправи и я придърпа към себе си, сложи ръка върху главата й и констатира:  – ммм… да! Стигаш ми вече до брадичката. Значи си пораснала с около дванадесет сантима.

-          И няма да се срамуваш да вървиш с мен.

-          Това пък откъде ти хрумна? Я нахлузи гуменките, да видим кой ще се срамува!

-          Да, бе, да! Толкова обикалях за тези обувки и така им се зарадвах, че ако трябва и ще спя с тях.

-          Е, да ги разходим тогава! – погледна я замечтано и допълни: - Но когато се върнем, ще ги събуеш, нали? В леглото няма да ти трябват, обещавам ти!

Из „Време за щастие“ I