Харесваш ми - Мади Москин

-          Харесваш ми! Знаеш ли, Маги, радвам ти се, като те гледам отново така спокойна и лъчезарна… Всъщност… както винаги си била преди.

-          Така ли изглежда? Мисля, че на моменти доста преигравам. – Мъчителна усмивка разтегна устните й.

-          Не, не. Добре е. – Славея замълча за миг, поколеба се, но все пак попита: - Видя ли го?

-          Ей там, на третия ред се е настанил. С жена си... Не сваля очи от лектора.

-          Не, не. Говори ли с него?

-          Не. Разминахме по на стълбите, но той нямаше смелостта дори да ме погледне.

-          Не е същият човек, нали? Свил се е един такъв, дребен, сив и невзрачен… Смачкан… Няма го онзи пълен с живот, сърдечен и великодушен почти двуметров мъж от лятото. Чаровният остроумен джентълмен, готов да се притече на помощ във всяка една ситуация, е изчезнал някъде. Стопил се е…  Как му светеше погледът, как се вихреше само, когато беше с теб…

-          Беше свободен. – прошепна Магдалена. - Сега отново е затворник. Такъв, какъвто беше и когато го видях за първи път – окована душа, зовяща за помощ. Нуждаеща се от свобода… От любов… Но той… сам си го избра.

-          Боли те още…

-          Така е. Не бях изпитвала такова чувство. Обида, гняв, разочарование, дори унижение - да. Тази болка обаче е нещо ново за мен. Не можех да спя, не можех да ям… Разбрах защо… тийнейджърите… скачат от високите сгради. - Сълзите я давеха, имаше усещането, че ей сега ще рукнат наново и ще я удавят, но се овладя и продължи. - Не зная колко време ще ми трябва да се възстановя. - Хълцащата въздишка се яви като естествен завършък на изповедта й.

-          Ще се справиш! – Славея я стисна окуражително за лакътя.

-          Зная. – положи Маги другата си ръка върху нейната, приемайки моралната й подкрепа. - Наложила съм си да се справя с това, да се самоизвадя от блатото, което едва не ме погълна… В което сама се вкарах… Повярвах му, че наистина иска да бъде свободен и бях убедена…,че постъпвам правилно...

Из „Време за щастие“ I