ВЯТЪР РАБОТА - Владимир Георгиев

Възрастни бяха. Не повече от достатъчното, за да бъдат наречени застарели мъже, а не старци. Двамата – необръснати, единият – с мустаци, които почти се сливаха с наболата брада. Бели хора в зоната на бялото време.

– Краеведството е глупава работа – рече единият. – Вятър работа!

– Вятър работа, казваш – повтори другият. – Глупава работа.

– Да, това казвам. Защо, ти какво чу?

– Чух това, което не каза.

– Ясно, значи съвсем си оглушал. И какво от това, което не казах, чу?

– Не каза, че благодарение на тази глупава и вятърничава работа днес можеш да знаеш кой си. Това не каза.

– Че аз зная кой съм! – Мустакатият стана и изпъчи вдлъбнатите си гърди, доколкото можа. – Аз познавам и прадядо си, зная кой е бил и неговият прадядо! Гордея се с рода си и съм последна издънка на гордостта!

– Да, издънка си. Но само на гордостта си. Ако беше видял краеведските ми изследвания, щеше да разбереш кой е бил дядото на прадядо ти. И нямаше сега да се пъчиш като снесла кокошка.

– Аз? Кокошка! – Мустакатият пристъпи, но се овладя навреме. – Какви ги говориш? И кой е бил дядото на прадядо ми, а? Ти ли ще ми кажеш, дъртофелец такъв! Аз не си знам рода, та ти ще ми съобщаваш...

– Проверих по документи. Краеведският труд е досаден, бавен и понякога дори клюкарски. Трябва да си любопитен. И да обичаш мястото, хората, сградите, дърветата... Само така ще се получи картина. Вярна картина.

– Добре, де – поукроти се издънката на гордостта. – Малко се поразгорещих. Хайде, давай, да те чуя. Какво намери за дедите ми? Няма как да ме разочароваш, така че дрънкай, ще те слушам.

– Не. – Този път другият застарял мъж стана и понечи да отвори вратата. Бяха се срещнали и заговорили в клуба; клубът бе в центъра на градчето, а центърът на градчето беше съвсем малък, като главичка на карфица, каквито са всички други центрове на умиращите светове. Когато бяха млади, този клуб беше закусвалня и играеха карти всеки следобед. Сега вече почти нямаше хора, а на полупразните рафтове имаше сухи пасти, консерви и прах. Съдържателят на клуба дремеше върху стол в един ъгъл, радваше се на дългия жълт и рехав сноп слънце, който го галеше по лицето през мръсния прозорец, и изобщо не слушаше спора.

– Какво не? – изправи се и мустакатият. – Няма ли да ми кажеш? Страхуваш се, нали? Или има друга причина?

– Да, има – рече краеведът. – И ме е срам, не ме е страх. Добре че се заех с тая вятърничава и глупава, както я наричаш, работа. Иначе щях да си отида без да знам с какъв човек съм другарувал цял живот.

– И с какъв? Мен ли имаш предвид? Или дедите ми? Айде, казвай!

– Няма какво да ти кажа. Пък и все едно е. Вятър работа.

И излезе.