Нощна стража - Александър Йосифов

 Нощта бавно се спускаше над смълчаните пустинни плата и безлюдния военен лагер. В синкавия сумрак се открояваха тъмните силуети на задрямващите постови– мълчаливи и неподвижни като паметници.


 Михаил крачеше уверено по тревясалата, почти невидима в здрача пътечка към оградата на лагера. Колегата му похъркваше равномерно в тясната караулна будка, облегнал дългата си пушка на стената. Младежът се приближи до него, постави ръка на рамото му и го разтърси силно, като почти извика в ухото му :
- Събуди се! Новата смяна дойде, човече!
- Нова… - измънка стреснатият човек и скочи объркан на крака – А! Кой е там? Покажи се или стрелям! – и се хвърли към пушката си в ъгъла, изблъсквайки грубо Михаил.
Грабна оръжието си и несръчно го насочи към неканения гост. На светлината на фенера му различи позната физиономия.
- Ти ли си бил, бе Мише?! – възкликна смаяно той и с облекчение захвърли оръжието, което ръцете му все още конвулсивно стискаха – Ангелите ми изкара бе, келеш! Като караконджул от пъклото ми изскачаш! Ами аз като нищо можеше да те застрелям - и после иди се оправяй с началството! Ти въобще акъл имаш ли бе?!
- Колкото толкова – отвърна младежът, който явно изобщо не се беше впечатлил от избухването на другаря си и като че ли даже се забавляваше от него.
- Я не ми почвай пак с твоите вечни остроумия! Има още жълто около устата, а на мен ми се прави на интересен! – не преставаше да се горещи часовият – Аз сериозно си помислих, че е някой друг!
- Кой ли пък е толкова заблуден да се разхожда като изтърван в този късен час? – запита с насмешка Михаил.
- Ми от‘де да знам пък и аз…Може и врагът да е, дето го гоним без почивка вече месец време – промърмори сърдито събеседникът му.
- Няма страшно, човече – окуражи го младежът с неочаквана топлота в гласа – Всичките ти врагове спят дълбок сън тази нощ. Освен, разбира се, най-страшния и злобен от тях. Него обаче не можеш го позна дори да се сблъскате лице в лице.

 

 Войникът го изгледа с нескрито подозрение и сложи ръка на колана си, където събираше прах отдавна неизползвания му боен нож. Той трябваше да му служи едновременно като сабя и щик в предстоящите битки. Очите му внимателно сканираха прашните коларски пътища и далечните гори, като че се опитваха да пронижат като рентгенови лъчи непрогледния мрак. Ала нямаше никакви признаци за наближаваща опасност.
 

След като слухтя около десетина минути като ловджийско куче в тъмнината, часовият се отдръпна от рамката на вратата и рязко се обърна с лице към Михаил. Не можа да прикрие уплахата и напрежението в гласа си, докато изстреля логичния въпрос :
- Къде е тоя враг? Само ми го покажи и на парченца ще го накълцам, копеленцето, на решето ще го направя с куршумите си! – направи плах опит да се изперчи той.


  Михаил се разсмя и го потупа дружески по рамото.
 
- Не се горещи , бе, адаш, тоя не е някое хлапе от забавачницата да го плашиш с големите си мустаци и дългата пушка бойлия . Я вместо да се правиш на Петко Страшника тука и да ставаш за смях на малки и големи, отиди да се наспиш. Утре сутринта, докато си переш долните гащи в потока до палатките ни, отдели минутка да се вгледаш внимателно в бистрите му като огледало води.
- Ами че аз ще видя себе си там, бе, ахмак с ахмак такъв!

 

- Именно. Ти си най-страшния враг на самия себе си. Най-върлия, най-упорития неприятел на душата ти. Той никога не спи, не се изморява, не се обезсърчава, макар че тебе със сигурност ще те изтощи и откаже от всякаква положителна промяна в живота ти или пък развитие на залинелите ти таланти. Тях си ги загърбил на младини в името на това, да работиш нещо престижно, за да се издигнеш в обществото. Тях си ги потъпквал с погнуса, че да не ти се смеят хората за „непрактичността“. Но те са като духове – на края на света да избягаш, пак ще те догонят. Защото твоите демони са рожба на твоя страх да бъдеш себе си! Те са винаги с теб в добро и зло, в богатство и бедност, в щастие и мъка, докато смъртта ви раздели. Хайде сега отиди да си подремнеш, друже – и без това всички спим непробуден робски сън от хилядолетия и няма изгледи да се събудим скоро. – и без да дочака отговор от изумения си колега, грабна оръжието си и излезе почти на бегом от малката къщичка.


  Отиваше да огледа периметъра и да се увери, че няма подозрителни елементи наоколо.Войникът зад него клатеше глава недоумяващо и си мислеше :
„ Тоя хайлазин да не би да е мръднал нещо, или пък се е напил като казак? Съвсем е откачил, щом бръщолеви такива простотии…“
  И той се запромъква в тъмното, залитайки на всяка крачка и удряйки се болезнено във всяко по-голямо дърво по пътя си. Той упорито креташе към палатките и топлото си, пълно с дървеници походно легло. Вече предвкусваше как ще си подремне сладко, че го бе заболяла главата от титаничните усилия да осмисли думите на лудия Михаил.
„Къде пък е тръгнал тоя да гони Михаля с тия философствания и празни приказки от 1001 нощ?“ – чудеше се той.