Истинска роза - Яна Георгиева

Когато момчето седна на седалката до моята, притеснено почна да човърка панделката на червената роза в ръцете си. След известно време панделката се развали и оттогава се опитваше да я оправи.

-          Извинете – измъмри той, когато леко ме побутна с лакът.

-          Нищо – усмихнах му се леко и отново погледнах през прозореца, но с периферното си зрение наблюдавах треперещите му ръце.

-          Ако я хванеш между коленете си, ще ти е по- лесно да завържеш панделката – предложих.

-          А, да, ще опитам – несигурният му глас го издаде напълно. И на няколко пъти наблюдавах как тънкото парче плат се изплъзваше от ръцете му.

-          Дай – помахах с ръка и когато бях посрещната с объркания му поглед, внимателно взех розата от ръцете му – ще вземеш да я прекършиш накрая.

-          Никога не съм връзвал панделки – така съсредоточено ме наблюдаваше, че и аз почнах да се притеснявам.

-          Виждам - засмях се – за приятелката ти ли е?

-          Не – той поклати глава и някаква странна искра от едновременно тъга и надежда затанцува в очите му – Просто момиче, което харесвам.

-          Розите не са ли малко старомодни? Да не говорим, че е страшно клише. – умишлено си казах думите усмихнато и с по- мек тон, защото не исках да прозвучи грубо. Виждайки надигащата се паника в изражението му, мигновено съжалих. – Но почти всички момичета харесват рози. Сигурна съм, че и тя харесва.

-          Не знам дали харесва рози, но любимият й цвят е бялото.  – той вдигна рамене, по- скоро като някакъв отдавна заформен навик, отколкото израз, и пое крехкото цвете в ръцете си. – Благодаря.

-          Но розата е червена… - посочих аз и очите ми се стрелнаха към бялата панделка, която тъкмо бях завързала. – Ахаа.

Момчето поклати глава замислено и се загледа в цветето. Бавно се усмихна и лицето му като че ярко засвети. Бях виждала и по- хубави рози, с цветове толкова наситени, че не изглеждаха истински. И букети толкова големи, че едва можеше да се държат и в двете ръце. Но начинът, по който очите му галеха розата, я правеше изключително ценна. Емоции, нежност, искреност и искра на нещо, което не мислех, че някога ще разбера.

Без да се усетя, леко докоснах розата, сякаш исках и аз да попия от светлината.

-          Приятен ден – бързо си отдръпнах ръката и станах от седалката.

-          Благодаря ви! – момчето извика след мен, когато вратите на автобуса се затваряха.

Цял ден прекарах в малката сладкарница срещу спирката на автобусите, облякла престилката и обикновено омазана с торта или крем. Сега по краищата на бялата ми риза имаше малки точици вече пропило кафе.. Всеки ден беше така.

-          Две кафета! – мъжът от далечната маса се провика без дори да ме погледне.

-          И един плодов чай – жената до него добави и защрака с пръсти, все едно поръчката й щеше да дойде по- бързо от това й действие.

Започнах да правя поръчките. Въздишах и раменете ми се свлякоха. Докато машината правеше кафето, погледнах през задимения прозорец.

Широката усмивка едва не разцепи лицето ми.

-          За какво се хилиш? – другият сервитьор ме попита не толкова мило, докато балансираше тежката табла на ръката си.

-          Свих рамене.

Момчето с розата крачеше към спирката с леко танцова походка, толкова свободна, толкова щастлива… усмивката му пак беше нежна, но този път имаше и нещо победоносно в нея.