Спомени - Яна Георгиева

Токчетата потропваха по мокрия асфалт. Якето ми шумолеше, докато ходя. Косата ми се биеше в лицето като пипала. Но всичко спря за миг и нито звук, нито движение не можеше да помръдне пейзажа. Защото го видях.

-          Не съм те виждала от толкова много време… - започнах аз. Ръката ми потръпна.

Направих една крачка напред. Затворих очи. Направих още една. И още една, докато не поддържах равномерно темпо.

-          Как си? – прошепнах. Гласът ми звучеше, сякаш се бях потопила в ледена вода. – Какво си правил през цялото това време?

Спрях на светофара с останалите пешеходци, но все едно не ги виждах. За мен те бяха като декор в някоя театрална постановка. Сложени там за украса, но особено незначителни. Нервно потропах с крак и се опитах да се сетя за разговоа, който като че ли беше запечатан или издълбан в съзнанието ми, така че никога да не го забравя.

-          Вечността е наша. – думите му бяха песен, написана за мен.  – само за теб и мен.

-          Какви глупости говориш? – захилено отговорих.

-          Не мислиш ли, че сме огромни късметлии, че се намерихме? – попита той.

-          Много хора се намират.

-          Не като нас.

-          Какво ни е различното? – предизвикателно отговорих. – Хората се срещат постоянно. Говорят си и прекарват времето си заедно и не след дълго осъзнават, че се харесват. Ние двамата не сме специални.

Той ми се усмихна и ме погледна. В този момент очите му ми се сториха нереално дълбоки. Все едно никога не ги бях виждала преди.

-          И все пак сме специални.

-          Защо пък? – въздишах, леко раздразнена.

Светофарът светна зелено и всички се забързаха да прекосят улицата. Замаяно последвах тълпата. Отново погледнах към него. Беше се подпрял на стената до магазина и спокойно попийваше от кафето си.

-          Защото те обичам. – казах аз малко по- високо от нужното  и няколко невинни минувача ме погледнаха объркано.

Спрях се и като него се подпрях до входната врата на жилищна сграда. Стояхме така двамата десетина минути. Той не ме виждаше, но аз напротив. Не се беше променил. И в главата ми се въртяха всякакви неща, думи, които исках да му кажа.

Той си изхвърли кафето в кофата и закрачи надолу по улицата.

Не го последвах.

Останах така още няколко минути или часове и позволих на мислите ми да се изпарят в главата. Оставих ги да си тръгнат заедно с него. Този път за дълго.