СВОБОДАТА НА КОТКАТА - Самира Душева

Със трепет се движех по покривите. Струваше ми се, че ходя по кадифе. Радостта ми беше примесена с малко страх. Спомням си за изненадата, която за малко не ме събори от покрива. Двата котака изскочиха неочаквано зад един покрив и тръгнаха към мен със страшно мяукане. Аз неволно започнах да мяукам с тях. Но тогава те помислиха, че съм доста глупава котка и казаха че мяукат от смях. Веселяците не разбираха глупавата ми реакция и се затъркаляха като топка по керемидите, нагорещени от слънцето. Забелязах че единият от котаците се отнесе особено добре към мен. Дори предложи да ме покровителства и разбира се, аз с благодарност приех.

Аз пих жадно от дъждовните тръби и никога водата не е била за мен тъй сладка ,както тази. Един котак премина плавно и грациозно край мен, външността му ме изпълни с едно непознато за мен вълнение и чувство.

 Аз и другарите ми се спуснахме да посрещнем новодошлия. Бързо надминах другите и когато се канех да направя комплимент на котака ,един от другарите ми жестоко ме ухапа по врата . Аз нададох болезнен вик.

- Нищо! - ми рече моя покровител- Още има да си патиш като не разбираш!!!

 

След няколко часова разходка, ужасно огладнях.

 -Какво ядете вие по покривите ? - попитах другаря си -котака

- Каквото си намерим , отговори ми той.

 

Напразно търсих нещо, с което да заситя нарастващия се глад.

Най- сетне забелязах че на масата на една тераса едно момиче остави закуска и влезе в стаята за нещо.Точно това търсех , си помислих наивно аз.

И скочих върху масата и грабнах храната.

Но момичето бързо изскочи отвътре и ме удари с метлата по гърба. Изпуснах закуската и избягах.

-Какво си мислеше че правиш? - ме попита котакът- Храната по масите може само от далеч да се желае.

Бавно настъпваше нощта, а стомахът ми сериозно протестираше. Почти се бях отчаяла, когато котака ми каза че ще чакаме ,докато съвсем се стъмни .Тогава щели сме да слезем и да търсим храна. Когато стане тъмно! На мен ми идеше да припадна от глад. Настъпи нощта, мъглива и смразяваща . Скоро заваля дъжд и задуха вятър . Слязохме долу, на изкаляната улица . Къде беше онази приятна топлина , лъчите на обилното слънце... С мъка си спомних за пухената си възглавница.. До една врата хората бяха оставили торба с боклук .Взех отчаяно да ровя вътре. Намерих само два оглозгани кокала и няколко консервени кутии. Моя приятел ,котака ме разкарваше по сметищата до сутринта. Часове наред , квасена от дъжда, аз зъзнех от студ и проклинах проклетата улица и проклетата си свобода. Котака ме забеляза че треперя и ме попита :

 -Много ли ти е студено ?

-Да, много, искам си у дома !- отговорих аз

-Искаш ли да те изпратя до къщата?

-Разбира се, но как ще намеря дома си ?

-Ела, аз вчера сутринта те видях от къде излизаш , сeга ще те заведа до там.

 Когато стигнахме, той, почтения котак, ми каза сбогом, без много вълнение.