ПЪТЕШЕСТВЕНИК  - Вили Димитрова 

-          Къде си помъкнала тези куфари, Маро?

-          Отивам на екскурзия, Доне, в Испания – ухили се Марето.

-          Ма къде в туй лошо време бе, жена?

-          Е, то ще се оправи. Я виж, слънцето сега ще изгрее и ще ни стопли.

-          А бе то ще ни стопли, ама... С тез малки пенсийки кой ще стопли джоба ни? – опита да се пошегува Донка.

-          Е, пенсийките малки, ама децата помагат. Пък и нали поработвам по малко – не се предаваше Мара.

-          Вярно, помагат. Да са ни живи и здрави! Иначе сме за никъде – поклати глава Донка.

-          Не обичам да стоя на едно място, знаеш – намигна ѝ с усмивка Марето.

-          Ходѝ, ходѝ... щом можеш – врътна се Донка. – Който може, нека ходи. То туй му остава на човек...

-          Ами... цял живот тичахме – да работим, деца да гледаме... Сега ни е времето малко и за себе си да помислим. Онзи ден се върнах от Париж, а миналия месец бях до Виена... Вече имам време – колкото си щеш – засмя се Марето.

-          Тъй де, тъй... Сега вече и Иван го няма, та няма кой да те спира – засмя се кръшно Донка. – А иначе добре ли си?

-          Ааа, добре съм – бодро отвърна Мара – Хайде, чао, да вървя, че да не изтърва автобуса – обърна се и тръгна с бодра крачка.

Изпъчи имплантите, които се мъдреха на мястото на гърдите ѝ. Имаше вид на щастлив човек.