ПЛИСИРАНО - Владимир ГЕОРГИЕВ

– Какво мислиш?

– Хубава си. Отдавна не съм те виждал с плисирана рокля.

– Защото никога не съм носила такава.

– Извинявай. Просто се замислих...

– Именно! Видях това. Затова те попитах: какво мислиш?

– Значи не за роклята... За друго ме питаш.

– Да, за другото.

– Сега ли е моментът да говорим за това? Нали ще излизаме... Та ти си толкова красива!

– Аз не настоявам. Просто усетих погледа ти. Този поглед не беше към моята рокля. Той изобщо не беше към мен.

– А към кого? Към какво?

– Човек има очи за всичко. Някои очи на са точно там, където сме свикнали да ги виждаме. Наричат се сетива.

– Да, така е. И какво? Всъщност какво искаш да кажеш?

– Аз зная какво мислиш. И зная, че не ме обичаш.

– Това пък откъде? И как така го разбра?

– Не съм го разбрала. Казах, че го зная.

– Но това не е честно! Появяваш се като богиня – красива, с надиплена рокля...

– Всъщност това е пола...

– Не ме прекъсвай! Добре, пола да е! И ми казваш, че знаеш нещо, което аз дори не съм си помислял.

– Аз зная, че съм хубава. Не ми е нужно мнението ти за това. Очаквах да кажеш нещо по-важно.

– Груба си. И ме измъчваш. Та нали виждаш: аз те обожавам.

– Да, така е. Но не ме обичаш. Защото не ме възприемаш такава, каквато съм.

– Аз сам със себе си се боря. Та ти си още дете. Десет години си по-млада от мен! Ти си красива...

– И какво от това? Това се вижда. Дори с прости очи, от онези, дето ги носим покрай носа си. Друго не виждаш ли в мен?

– Мисля, че...

– Мислиш? Това е начало! Кажи ми – какво мислиш? Но честно!

– Мисля, че ти си влюбена в себе си. И не ти пука за мен.

– Да. И?

– И затова ме измъчваш. Обичаш любовта към себе си, не човека, а мъката му, любовната му мъка... Ти си жесток човек.

– На прав път си. Значи харесваш полата? Нали? Плисираното отново е на мода. Като преди време. По твоето време.

– Да, казах ти вече. Стои ти чудесно!

– Отлично! Защото няма да я облека. Ще си сложа друго. Имаш ли нещо против?