КЛЕТКАТА - Елена Б. Влайкова

- Добро утро!

Мълчаливо влизам в тоалетната. Спя все още. Децата са в леглата, защото учат втора смяна. След малко загрявам:

- На мен ли каза „добро утро”?

- Не, на котката.

Тя, като чува, че я споменава някой, дискретно вметва:

- Мя-мя! - с което иска ненатрапчиво да ни напомни да я нахраним преди да излезем.

 Разминаваме се напред-назад из двустайния апартамент, който вече ни отесня, в смисъл, че ние напълняхме и едва се по­бираме едновременно в рамката на една врата! Има термин „се­мейна клетка”, но аз бих го причислила не към семейството, а към панелките, които повечето от нас обитават, а може и към работното ни помещение, където сме осем часа, пет дни седмично.

 

.

В автобуса сядам на единична седалка, зад шофьора и така няма нужда да споделям глупости от семейното си ежедневие със сульо и пульо. Не, че не уважавам по принцип сегашните си колежки, но понякога ми писва да фамилиарнича с тях. Почти всички говорят със силен селски акцент, като използват измис­лени от техните съселяни думи, предполагам, поради невнима­ние. Така или иначе ми се налага да ги слушам от 7.30 до 17.30 плюс чалгата в цеха, че и в автобуса. Преди години някой беше из­дал заповед, с която забраняваше чалгата в градския транс­порт. Ами на някои хора, като мен не само им е нетърпимо гадна, а чак им става лошо от нея. Как ще работят след това цял ден?

На всяка спирка се качват по двама-трима и един от тях се сеща да поздрави:

- Здравейти!

- Здравей и ти! - отговарям и се подсмихвам иронично и много лекичко, да не би да загрее, че го подигравам.

- Нес кабърнету ли шъ каръми? – няма отговор. Веднъж се опитах да покажа на един докер, че на етикета пише КАБЕРНЕ, а не КАБАРНЕ, нямаше ефект. С пустия Кауфланд се получава нещо подобно, губи му се „Д“-то при членуване и става „Кауфлана“.

 Двечки сядат зад мен и си разказват какво са готвили, как са се къпали, прали, яли, е...ли... После обръщат темата към вну­четата си. Едно от тях, двегодишно, а вече псувало и всички много се смеели! Друго познавало абсолютно всички карти за белот!

-А пък в Кауфлана пуснали олиу пу два левъ, ма!

Влизат още и още и още колеги, а автобусът пъшка, трака, издиша! Вратата му постоянно заяжда и шофьорът слиза да я затваря ръчно.

- Назаде има място, какво се бъчкате всички отпреде?! - ядосва се някой.

- Трай, бе, гъз, без пъри толкус! Предстайш ли си, аку нап­римерно шъ трябъ дъ давъш пу двайси левъ месичну зъ трънс­порт? И имай напридвид, чи цинити ръстът, пък зъплатити па­дът. Ей, нъ, новити-стари им давът с читирспет левъ по-малку, ъмъ кво дъ праи чувек, къту нямъ и толкуз кът сидиш прид ти­ливизуръ.

- Гледъ ли снощи по тиливизуръ?

- Куе?

- Славиту, бе, кункурсъ зъ чалгъ?

- Почнъх, ъмъ зъспах, бяхми пили пу инъ ръкийкъ с мойъ и тъй.

Наближаваме портала. Зад гърба ми има раздвижване в посока към вратите. Чувам:

-Вади стотинките за кафету, айди, бързу!

-Чакай да ти кажа нещу смешну! Къту бях шивачка, един ден бригадирката ни вика, че във фабрикътъ й душъл доктор. Шъ ни гледът гърдити на апарат „монограм“. Аз съм ходила на такъв преглед и знам, че апаратът се казвъ мамограф, а снимкътъ-мамография. Може да съм простъ, ъмъ запомням новите неща! А оная, на село била доячка, в града-шивачка. Предстайш ли си как ще съ казвъ доктуръ, а?

-Ъми, от монограм-апаратурата, значи доктуръ е МОНОЛОГ! Ха-ха, то и мойту стана май монолог, айди, да слизъми и ние!

Най-после пристигнахме по живо по здраво в завода. Сега бегом при кафе машината. Вече ми омръзна да им слугувам, като им вземам кафета всяка сутрин на едни и същи маймуни. Как веднъж не отиде някоя от тях, че да ми вземе на мен. Те се пре­обличат спокойно, излизат на рампата и хоп кафенцата ги чакат, а аз да бързам да се обличам и да пия студено кафе. По едно време успях да им спра кранчето. Веднага си намериха друга ба­лама да им носи кафето. Поне се видях как съм изглеждала отст­рани, в очите на другите. Един колега пък все пуши на муфта и най-много от мен проси. Веднъж го питат:

- Румене, ти каква марка цигари пушиш? - и без да дочака отговор - каквито пуши Ленчето! - казва питащият.

 

.., не отказвах абсолютно ни­каква работа и всъщност колегите ме приеха доста добре, и аз съм същата! На думи много ми знае човката, ама да го кажа, където трябва, нямам смелост. Когато работех в Балкантурист, и най-новите колежки ги изпращаха поне до Съ­ветския Съюз, ако не на запад, а аз чаках да се сетят за мен. Не се сетиха!

Хайде, стана петнайсет и трийсет и колежките от лентата започнаха да скачат от нея и да ходят да се къпят. Горе оставаме с по една-две по-малко и работата ни неимоверно се увеличава, качеството естествено пада. На кого му пука?! Заплатата е твърда, не зависи от индивидуалната норма, както е в шиваш­ките фабрики. Тук целта е да се изкъпеш на муфта, да си изсу­шиш косата, без да харчиш тока вкъщи и да се качиш от първите в автобуса, за да можеш да седнеш.

От едната клетка пътуваме към другата. Утре отново съото!