ЕМПРОМПТЮ - Владимир Шумелов

          – Как ти беше името?

            – Адам. А ти?

            – Ева. Седни тук и ме целуни!... Ей, по-леко, не хрупаш салата! Авантюрист...

            – О’кей…

            – Авантюрист такъв, откъсна ми езика... Чакай, трябва да ти кажа нещо...

            – Мислиш, че си бременна?

            – О, не ме прекъсвай, мисля, че...

            – Плашиш ме.

            – Успя ли да се изплашиш и ти веднъж. Мръсник... Ох!

            – Стига си ме ласкала, защото наистина ще повярвам, че съм такъв.

            – Кога ще ги спреш?

            – Готов съм, ако заповядаш.

            – Не искам да те задължавам... Отворено е! О-о-о, това е телефонът. Вдигни го...

            – Мълчи. И не диша.

            – Преди пък постоянно дишеше.

            – Ще си капна едно капче. Искаш ли?

            – Само едно, защото...

            – Лед?

            – Не се занасяй, не виждаш ли, че нямам хладилник.

            – Не ти ли е приятно?

            – Не!

            – Добре, вдигни се тогава да поговорим.

            – Какво толкова имаме да си кажем? Като останем сами, трябва да си говорим или глупости, или сериозни неща, от които почти винаги си разваляме настроението.

            – Обичам те...

            – И двамата сме луди. Обаче се чудя кой е по-луд?!

            – Ако мислиш, че за да обичаш трябва непременно да си с жълта книжка...

            – Ако обичаш – по-далеко. Може да обичам друг...

            – Не ме интересува.

            – Тогава той ме обича.

            – ... Спиш ли с него?

            – ... Да.

            – Ще ти пусна нещо съвсем ново, докато си допия питието. После тръгвам.

            – И все пак трябва да лягаме. Поне аз. Утре...

            – Май ще остана. Но ще ме остамиш да спя. Иначе можеш да ме отпишеш.

            – Като бройка ли?

            – Разбра ли мръсницо? Слушаш „Talk“ на „Йес“.

            – Това ти е грешката. Не съм такава. Знаеш, че се чувствам щастлива само до теб. Сега.

            – Какво ли ще чуя още? Може би е по-добре така...

            – Сигурно.

            – Радвам се, че си съгласна с мен.

            – Това пък за какво?

            – Като известна гаранция.

            – И само на нея ли разчиташ?

            – Веднъж ми каза, че ще ти липсвам...

            – Но...

            – Не ме прекъсвай. Изглежда не можеш да си представиш обратното. И не знам какво въобще си въобразяваш. Ако си мислиш, че трябва да си играеш, няма да я бъде. И сигурно няма да ме откажеш по никой начин, не се съмнявай!

            – Интересно нещо сте това мъжете, бе! Като срещнете някой по-умен или по-различен – веднага мразите, ревнувате...

            –Кой е по-...? Всъщност откога ти е любовник?

            – Хай, вече говорихме за това. Дикси, егоисте!

            – О’кей. Не трябва да живеем инцидентно. Трябва да се обичаме и да работим заедно...

            – И да работим...

            – Да взема да побачкам ли?!

            – Чакай...

            – ... не, виж... Облякла си се като полярна изследователка... Това пък какво е?... О-о-о, бабичке червена... По-нежно... Нежно...

            ...

            – Благодаря ти! Беше... Защо не отидеш до банята?

            – Искам да остана в теб.

            – Виж, вън вали...

            – Искам да съм в теб и да вали. Обичам те.

            – Колко е тъмно...

            – Вали...

            – Моля те, измий се и ела. Желая те...

            ...

            – Обичам те...

            – ... когато бяхме заедно в началото беше съвсем друг. Настина беше... Тогава разбрах, че си първият мъж, който съм имала истински... След това започна да гафиш... Обърни се към мен, моля те. Не искам да прекарам остатъка от живота си в тая поза. Приличам ли ти на долнопробна перачка?

            – Имаш хубава уста. Голяма, пълна със зъби, и всичките – твои.

            – Мога и да хапя.

            – Лекичко... Когато се сгърчиш в епилептичен припадък и прехапеш езика си, аз ще те гледам с крайчеца на окото си и няма да ти казвам нищо; езикът е извор на недоразумения...

            – Но всеки път ще можеш да сядаш малко по-близо... Още по-близо, още, още... Боже...! Няма да се омъжа за теб. Не искам да те загубя...

            – Трябва да спиш. Късно е. Утре ще бъде по-добре. Обещавам ти. Няма да боли. Лекарят изрично го каза. А когато се събудиш, ще бъда до теб, ще държа ръката ти и познай какво ще ти кажа?

            – Нищо. Мъжете обичат да обещават. Защо не си ходиш?

            – И ще ти го повтарям, докато нощите сменят дните, докато сме живи и сме заедно, и през цялото време ще държа ръката ти.

            – Плашиш ме, авантюристе, тръгвай си. А вдруги ден ела на свиждане. Дай да ти отхапя езика...

            – Обичам те...

            – Боже, какво им става на тия мъже! Стегни се, ако нищо не излезе, обещай поне, че ще ме изпратиш до „там“. Ако не си зает, естествено.

            – И не се боиш?!

            – А трябва ли?