Пътуване - Драгомир Димитров

- Страх ме е

- Не се безпокойте, скоро ще отмине.

- А какво ще стане след това?

- След това…Ще си отидете.

- Обещавате ли? Обещавате ли, че най-накрая ще видя семейството си и ще си полегна като хората? Тук ми е адски неудобно…

- Но разбира се! Нима се съмнявате в предстоящото ви? Не видяхте ли колко души преди вас вече си тръгнаха?

- Знаете ли, иска ми се да можеше да зърна тукашната трева и небето, с неговите облаци, за последно, преди да замина. Но предполагам вече е твърде късно…

- Там където отивате, мила, се простират вечнозелени поляни, безширен небесен океан е обгърнал всичко и малки облаци подскачат като пухкави овчици!

- Странно, във въздуха сякаш се носи аромат на алкохол…

- Спокойно…

- Много ме е страх!

- Зная…

-Охх!

- Трябва да се подготвите, скоро пътуването ви ще започне!

- А вие? Няма ли да дойдете? Нима ще ме оставите сама?

- Какви ги говорите! Та кой ще насочва останалите по пътя им по-натам? От десетилетия изпращам хората...

- А защо  го правите?

- Как да ви кажа, има нещо чудато у тези, с които се разделям… Някаква промяна… Да! Промяната! Те никак не са същите!

- Значи…Значи и аз ще се променя?

- Навярно…

- Но това е…толкова тъжно… Страх ме…е…

- Не се тревожете – аз винаги ще помня коя сте била!

- Спи ми се… Това…нормално…ли е?

- О, напълно! Вижте, не го мислете! Приемете го като част от процеса...

- Аз…аа-з…за..сп-и…

- Поздравления, мила! Вашето пътуване започна!

 

Изпълняващият присъдата внимателно извади спринцовката с натриев тиопентал от вената на жената. След това приготви павулона. А на масичката до него чакаше калиев хлорид – с него всичко щеше да свърши…