ПРИНЦЕСАТА ОТ КОНСТАНТИНОПОЛ - Драгни Драгнев

Тя върви срещу него, обгърната от чудно сияние, сред пъстроцветни висящи градини и високи мраморни колони…Ето я – грациозна, балетно-ритуално гъвкава, с разголени наполовина гърди и прозрачен бледорозов воал над рамене, кръста и коленете. Спуска се в прегръдките на кан Тервел.

-      За тебе мислех, Ирина…За тебе – целува я канът.

-      Не ли късно? Не си ли забравил…

-      Не, Ирина…Ти пълнеше душата ми с радостта и сладката болка

на любовта…Устните ти ме изгаряха като въглени…Повличаше ме лудата игра на твоето тяло…Забравя ли се това?...Гасне ли този огън?

-      Всичко беше като в сън, толкова хубаво и тъй кратко – не

може да се отскубне от ръцете му Ирина. – Не вярвам на очите си…Отново ли сме заедно, Тервел?

-      Ирина! – Канът внезапно се отдръпва. – Кажи ми защо е тази

война?

-      Остави войната – моли византийката. – Прегърни ме…Обичай

ме…Люби ме…Жадна съм за тебе, Тервел…

    Но Тервел отстъпва още няколко крачки.

-      Какво е наумил брат ти? Какво иска от мене?

-      Какво друго може да иска един император, освен да бъде

господар на всички.

Тервел отстъпва още…

-      Той ми обеща мир, Ирина.

-      Обеща ти, когато му помагаше. Наред с това той ти се

отблагодари със злато.

-      Юстиниан даде клетва за вярност. Аз му дадох същата клетва.

Двамата отново се приближават един към друг.

-      Трябва да го вразумиш, Ирина. Трябва да го обуздаеш. Трябва

да го спреш.

-      Тервел, обичай ме – прегръща го византийката, обзета от

нежност. – Дай ми отново любовта си…Друго не искам…Другото е празни приказки, суета, груби интереси. Мекотата на ръцете й пъпли по раменете му. – Любовта лекува раните на душата, пълни я със сокове на доброто, с наслада, със светлина…Любовта ни дава криле да летим, Тервел…

-      Моля те, спри брат си – настоява Тервел.

-      Късно е.

-      Никога не е късно да бъде спряна една война…Говори с

Юстиниан!

-      Няма да ме послуша…На негово място и ти не би послушал

никого, щом си решил да покориш целия свят…

-      Но това, което той прави, е лудост.

-      Юстиниан Втори Ринотмет е император на Византия.

-      Аз…

-      Ювиги кан, ювиги мой –шепне Ирина и ръцете й полягат на

раменете и обвиват шията му. – Ти си варварин, Тервел…

Тервел рязко се обръща и грабва Ирина, вдига я, залюлява я в

кръг, целува я, нежно й говори :

-      Обичам те, Ирина…Чуваш ли?...Обичам те…Нека светът да ме

чуе – обичам те!...Искаш любовта ми…Откъсваш огненото цвете на живота ми…Удряш с камшици конете на кръвта ми…Превръщаш ме в роб…Искаш любовта ми…Аз искам в името на тази любов да се намесиш…

-      Как да се меся в делата на един император!? – смее се Ирина.

-      Той ти е брат…Влез в душата му…Отвори прозорчето на

разума, на мъдростта…

-      Казах ти, брат ми никого не слуша.

-      Не бива войната да ни разделя…Не бива никой с нищо да ни

разделя…

-      Войната, войната…Изплюй се в лицето й…Обърни й

гръб…Изтръгни я като плевел от мисълта си…Забрави я…Нали сме заедно…Един до друг…Както преди…