Речева диария - Юлиана Филипова

  Събуди се, събуди се. Искам да си говорим.

– Какво искаш да си говорим? Виж кое време е.

– Имам нужда да го кажа, трябва да го кажа на глас.

– Какво, какво? Кажи де.

– Писна ми. Ще скоча. Ето сега ще полетя най- накрая. Цял живот копнея да полетя. Все гледам небето и се надявам Бог да се смили над мене и да ме издигне.

– Ей момиче. Недей така. Ти пак можеш да полетиш, не нужно да погубваш животът си за това.

– Не е ли това цената? Да жертваш най- милото си за да получиш, това което искаш? Нали така ни учат, няма безплатен обяд, винаги е по- добре да даваш, от колкото да взимаш. Ето искам да дам животът си за няколко секунди пълна наслада. В тоя живот нищо не те насища.Нищо! Писна ми. Спаси ме. Отведи ме някъде.

– Където пожелаеш. Можем да танцуваме в небето или над планините. Виж, виж! Там сред звездите сме ти и аз.

– Престани да ми говориш романтични брътвежи. И аз бях романтичка  и чаках. Ама не дойде, не дойде. Не исках много. Знаеш ли, когато си малък, копнееш, искаш да живееш, любовта ти се  вижда тъй сладка. Казваш си да има истинската любов. А после, всичко свърша, винаги свърша.

– Защо си тъй черногледа сега? Аз те обичам. Дай да те целуна.

– Остави ме. Ти закъсня. Къде беше когато си гърчих от болка? Къде беше когато исках да умра? Къде беше когато различни хора разграбваха душата ми? Защо допусна това, защо беше наблюдател?

– Тук бях. С теб. Винаги съм бил с теб. Но ти не ме разпозна. Беше заета. Много заета с търсене.  Търсеше и крадеше постоянно. Набавяше си всяка доза с откраднат момент, с откраднат поглед. Голяма си крадла!

– Ти не ми остави избор. Трябваше да дойдеш по- рано. Сега е празно, няма какво да ти предложа. Знаеше, че не можех да се променя.

– Но аз те исках, такава каква то си. Исках да ме видиш, а не само твоите фантазии проектирани върху мъжка платформа. Ти проектираше през цялото време, идваше и замиташе всеки по пътя си. Ако не получеше това, което искаш, си тръгваше без церемонно.

– Ти си виновен. Ти ме създаде такава! Защо не ми го даде? Защо ме направи крадла на чувства, събирач на моменти. Аз живея с това сега.  Колекцията ми е голяма. Толкова моменти, всичко съм съхранила. Така се топля в студените нощи. Защото ти ни един път не дойде през нощта? Да легнеш до мен, да ме стоплиш, да ми покажеш сигурността. Колко виках аз към тебе! Всяка вечер! Плачех! Ти си жесток! Жесток си! Виждал си ме и пак не си идвал!

– Не беше готова.

– Какво? Готова бях. Още от раждането си. Ти ме остави, други да ме имат. Остави ме в този свят без упътване, без карта, търсех път, не знаех верен ли е или не. Само път да беше. Защо мълчиш сега? Сама ли ще си говоря? Говори! Какво мислиш! Ах, как искам да знам мислите ти! Искам всичко да знам. Писна ми тая човешка черупка.

– Хей! Отстъпи назад! Винаги си била нетърпелива. Винаги бързаше. Защо момиче? Защо?

– Какво да чакам? Не мога да чакам. Искам всичко веднага. Сега е късно.

– Не е късно. Никога не е късно. Ето ме дойдох. Това е нашето време. Сега си завършена, точно такава каквато трябва да бъдеш и това благодарение на всичко, което се случи. Ако не бе се случило, нямаше да се отприщи това, което си.

– Ти си садист! Остави ме да се чупя. А сега дори нямаш лепило да ме залепиш.

– Не ти трябва. Ти си цяла. Ела сега. Леглото ни чака.

– Тук ще седя. Ей така, напук на тебе.

– Вече си при мен. Няма да те пусна. Искам да се любим.

– Аз пък искам да летя. Целуни ме.

– Знаеш, че тук сме за малко. Ще издържим. Ще се приберем у дома.

– Знам.  Ела седни. Искам да знам, че си тук.

– Тук съм. И винаги съм бил.

25.02.2017