ВОЙНАТА УБИВА ВСИЧКИ - Драгни Драгнев

Тихон се усмихна. В погледа му се олюля и легна небето, напоено със слънце и натежало от птици… Погледна войводата, обхвана дружината – всички се люлееха, треви, дървета, скали… Земята, в която всеки имаше корен, летеше…

-      Слушай, Тихон – попита по едно време Бойчо войвода. – Защо те прати генерал Дибич?

-      Война – отвърна казакът.

-      Хайде, не я увъртай…

-      А ти защо си хванал Балкана?

-      Не е от хубаво.

-      Аз пък за хубаво – рече Тихон. – Генерал Дибич ми нареди.

Дойдох. На войника му нареждат. Иди, вика, при онзи юнак и му кажи, че знам за оръжието от поручик Сняжко… Не му държа сметка… Кажи му, вика, и остани при юнака.

Войводата скочи, кръвта му заигра, изкачи се в главата, юмруците му изпукаха.

-      Защо мълча досега? – каза той.

-      Трябвало ти оръжие, взел си – отвърна спокойно Тихон. – Нито си го занесъл у вас, нито си го продал…

-      Слушай, Тихон Никитич – преглътна на сухо войводата. – Не ми носи главата врътня, нито да ми замазват очите…Знам, дошъл си да уредиш сметката… Хайде, стреляй… Само че моята глава не струва една талига руско оръжие…

-      Стига! – извика с болка Тихон. – Стига…

Лицето му помръкна, веждите избеляха. Не бе това Тихон Никитич, бъбривият, веселият поручик. Никитич приказваше и зъбите му се смееха. Викаше и придърпваше казаците от они край на земята, а те пиеха от кръвта си да се побратимяват. Нов човек се бе изправил срещу войводата, непознат, настръхнал, с широко отворени очи.

-      Не трябваше да ти казвам, не трябваше! – стисна в юмруци яда си той. – Принуди ме.

-      Аз ли? – попита войводата без да знае защо.

-      Ти, ти! – натърти Тихон. – Не трябваше… Има и друго, повече ще те заболи…

-      Карай, да видим!

-      Остави ме.

-      Карай, ти казвам!

Тихон впи очи във войводата. Погледите им се сблъскаха и пламнаха.

-      Твоите руски братя убиха Сняжко…Твоите!

-      Кой те излъга? – извика войводата.

-      Бях на разстрела, от един полк сме – кротко отвърна Тихон, без да откъсва поглед. – Ти си мъж и аз съм мъж. Това е.

Бойчо войвода притвори очи.

Подробно знаеше всичко това, но отново видя поручик Сняжко с цяла шепичка лунички по лицето, войниците, които разчупваха топлите самуни хляб и павурите с ракията клокочеха от уста на уста, светулките, които дупчеха мрака…Изведнъж всичко поаленя в залпа на пушките…

      На другия ден войводата извика Тихон настрана.

-      Слушай, брат… Върви си… Иди си там в своята част, при мене ще те убият?

-      Кой ще ме убие?

-      Не знам… Войната убива всички…