НЕ СЪБУЖДАЙ МЪРТВИТЕ - Драгни Драгнев

      Надвесих се над единия войник и посегнах да го обърна по гръб, да видя лицето му по-добре. Чух мъжки глас. Като че идеше изпод земята и нищо не му се разбираше, понеже бе някак глух и хриптеше. Уж не ме беше страх от нищо, обръгнал бях на умрели, обаче застинах за малко и не смеех да помръдна. Сетне, като се посъвзех, обърнах войника по гръб и видях, че очите му бяха надупчени и изтекли. Около тях имаше големи петна засъхнала кръв.            Тогава повторно чух тоя глас откъм другата страна на окопа.

-      Не…събуждай…мъртвите… - едвам долавях думите и

наострих уши. – Те спят…сънуват…радост…мъка…Живота сънуват…Не ги буди…Не убивай сънищата…

Той също беше войник, приближих, като скочих от

другата страна на окопа. Лежеше по гръб, с обърната към рамото глава.

-      Ранен ли си? – попитах, като не знаех какво друго да

му кажа. – Къде те боли?

-      Не буди мъртвите…Нека сънуват… - повтори по-ясно,

обаче сега думите ме объркаха, не можех да ги схвана и проумея.

      Туй беше за чудене, нещо, дето хабер си нямат момчетата. Нещо такова, дето изменя човека, като се побърка. Тоя войник май умираше. Май вчера или онзи ден е ударен и сигурно не е вече с ума си. Дожаля ми, щом видях, че не помръдва главата си, нито даже ръцете и краката. Може и да бълнува, думах си, понеже знаех какво е да бълнуваш. Тежко е ранен, значи, и не е на себе си.

-      Искаш ли да ти помогна? – рекох накрая.

-      За…стреляйме… - заекна той. Пушката…пълна…

Обърна очи уж да ми покаже къде е пушката му, макар

че видях да стиска приклада й в една си ръка. Представих си как са го назупчили на решето и колко се е мъчил да допълзи – да се скрие от шрапнели и куршуми.

-      Как тъй да те… застрелям… - стреснах се. – Жив човек си…грехота е…не мога…

-      Застреляй ме – повтори на един дъх той и подир малко добави: - Мъртвите не събуждай… не ги буди… Не убивай сънища…

       Честно да си кажа, мина ми през ума да подхвана войника, да го метна на гърба си и полека-лека, колкото сили имам, да го домъкна при талигата. После щях да издиря санитарите по фронта да му превържат раните и да го спасят от смърт. Само че той из един път помръдпна глава и изцъкли очи. Стори ми се, че повдигна едвам пушката си и изхърка. Край, рекох си, предаде Богу дух човекът, сякаш само мене е чакал.