Селска философия по време на криза -Цветан Войнов

Отдавна не можех да отделя време, за да отида на почивка сред природата. Днес се връщах в това селище, в което винаги съм се чувствал толкова българин, колкото и човек.
По дуварите кръшен бръшлян или старовремски трендафил, ръчно сковани дървени пейки до всяка порта, а там дето хората не са смогнали да си издигнат зид, погледът се шири из разкошни цветни и зеленчукови градини, а по-навътре в дворовете погледът неусетно спира във варосани къщички с бели перденца, обрамчени с плетена на една кука дантела. Типична българска идилия, подканваща към спокойствие и размисъл.
7

 

Спрях колата пред нашия стобор, явно остарял и подсказващ, че не е наглеждан в скоро време от жив човек.
Отсреща старият професор, вероятно вече 81 или 83 годишен, запретнал до колене крачолите на доковия си панталон, скубеше някакви треви в растенията под асмалъка.
- Е-хей, младежо, какво си се заровил из тая градина – пошегувах се аз по навик.
Възрастният човек се изправи, поогледа ме за секунда-две и блага усмивка озари лицето му.
- Бях някога аз млад, бях. Млад си ти сега, а нашето вече върви на заода¹. Ела, ела да се видим, тъкмо ще разкажеш какво става там в главния град на обхванатата от кризата държава.
И тъй като накрая гласът му зазвуча почти тържествено, аз се засмях, върнах обратно в колата чантата, която държах в ръката си, и решавайки да поотдъхна преди да вляза в бащиния двор, се отправих към съседската къща.
Човекът смъкна крачолите на панталона си, оплакна ръце на чешмата до входа, подсуши ги с овесената на пирон кърпа и стисна дланта ми. Накоравих се под силата на огромното му ръчище, а той се разсмя и изведнъж отдръпна ръката си.
- Недей така, аз не съм на твоите години, моите са двойно колкото твоите – ако не и возкусур².
- А, здрав захват имаш все още. Една време ме беше страх да се здрависам с теб – засмях се и аз.
- Здрав бях някога. Сега като минах осемдесетте, вече съм друг човек. Но продължавам да работя като луд и да ям като разпран. Всичко ям, но не в такива количества като на младите години.
Мен ме остави. Кажи сега, как я карате там в столицата, как се справяте с кризата, че то пресата и телевизионните предавания ни обсипват напоследък с канонади от информация за страданията български.
- Караме я някак си – поклатих глава. – Ядем кисело мляко, в което няма мляко – а картофено нишесте, сирене и кашкавал пълни със соеви продукти и палмово масло, колбаси – наденици и салами в които последните проверки показват, че от задължителните 85% месо са установени 25% от всякакви месни изрезки и сланина, а останалото са някакви пълнители, соя, консерванти и бои.
И така е било години наред. Не ми е ясно, как продължава да е жив още този народ? Колко ли хиляди тона отрови са изядени, без да се знае до сега?
Пък за доматите въобще да не говорим – и те станаха едни такива, като онези в Европейския съюз и Америка – имат някакъв пластмасов вкус.
- Да-а, - въздъхна дълбоко пенсионираният отдавна професор. Отписахте ни нас старите кадри. Отписахте старите български постижения и сега ядете домати от Гърция, Сирия, Кипър и от къде ли не. Но производителите там не са виновни. Това е международен заговор между огромните търговски корпорации и местните търговци – собственици на магазинни вериги. Те принуждават дребните производители да отглеждат нови сортове, на които е прибавен ген против стареене. Доматите се обират зелени, вкарват се в хладилници, обгазяват се с етилен – от който кожицата им се зачервява, а вътре доматът си остава зелен и твърд. От там пътуват по света, стоят по складове известно време, и накрая трябва да са свежи и да издържат още един месец по рафтовете на големите търговски вериги.
- Защо не се произвеждат вече нашите с достатъчно сладост и киселини домати, с онзи неповторим вкус на зеленина и земя? – недоумявах аз.
- Нашите сортове са истински, без ГМО, но не раждат толкова много, омекват за ден два и не издържат на транспорт. Но пък са сочни като ягоди. А на големите търговски вериги им трябват зеленчуци, които да стоят по рафтовете по месец, че и повече – и пак да си останат твърди, да имат търговски вид.
Загледах се в лехите с пипер, домати, краставици и се запътих нататък удивен.
- Дръпни си един домат и опитай. Това са истински наши стари сортове. Топят се в устата.
Откъснах един огромен, разлат, розов, селски домат. Избърсах го в ризата си – така както правех като дете и стиснах здраво с челюсти – нещо от което явно нямаше никаква нужда – доматът просто се топеше в устата ми. Сокът му изхвърча по дрехите ми, от което професора прихна да се смее бълбукащо.
Загледах се към перголата³ от северната страна на къщата, обсипана с лианите на тропическо киви4. Забелязах гроздовете с мъхнати плодове и вече за кой ли път възкликнах:
- Е-ха-а! То взело, че родило.
- Да. Преди три години му сложих калеми от женско киви. Спомняш си вероятно, че тогава цъфтеше, но не връзваше. Цветовете са били мъжки – без тичинки.
Обърнах отново поглед към южната страна на двора. От асмалъка се бяха навесили едри, кехлибарени, червени и тъмно сини гроздове.
- Брей, брей, брей! – не можех да се начудя. – А в нашия парцел оттатък зърнах само зелена шума. Е, тук –там има по някое мижаво гроздаче, което за нищо не става.
- Изоставено е, затова е така – умислено заклати глава събеседникът ми. – Нали знаеш поговорката “Лозето не иска молитва, а мотика”. Ако му се стегнеш – за няколко години ще го възстановиш. Аз режа, плевя, връзвам, пръскам и ето такъв е резултатът. Но не използвам никакви съвременни химикали, отрови и пестициди. Работя само по старата технология – използвам само вар и син камък в пропорция 800 гр. син камък, 1,200 гр. вар на 100 л. вода. На последното пръскане към 12 юли – стария Петров ден – минавам само с едно пакетче на машина сода бикарбонат. Понякога, когато сметна, че дъждът е киселинен, вземам маркуча, слагам решетката и измивам отгоре всички листя по лозите.
Не можех за да се начудя на този българин. Сам, а дворът му спретнат и пометен, зеленчуците му избуяли – но подредени, вързани и оплевени, кивито, лозите и овощните видове отрупани с плод. Отвсякъде всичко зеленееше. Дори цветенца нарядко се усмихваха покрай бетонната пътека.
- Младежо, както виждам – при теб кризата не съществува – поклатих глава утвърдително.
Старият професор се засмя нашироко.
- Кризата е всеобща, всенародна, момко! Но, който както го подреди – така го живее живота си. Аз си избрах, сам да произвеждам всичко с което се храня. И всичко е от тази градина – и тиквичките и фасула, картофите, лука, чесъна, граха, морковите, магданоза и копъра. И двайсетина стръка царевица имам в края до оградата – ей така за разнообразие, а покрай тях и някоя тиква за печене има.
От магазина купувам само олио, захар и сол. Кисело мляко и сиренце вземам от бабите в селото. И то истинско, натурално, без консерванти и ГМО, направо от кравата.
Това е моята любима философия – сам да си произведа всичко, в моята собствена градина. Назад към природата – това е любимата ми фраза. Колкото повече ние се държим внимателно и уважително към природата – толкова и тя ни се отплаща със същото. 
- И нищо друго ли не пазаруваш от магазина? – недоумявах.
- Не. А и мизерната ми пенсия стига едва да платя електричеството, водата, телефона и интернета. Е, понякога присядам и в кафенето на лека раздумка – нали знаеш – там в селския парламент. Решават се всякакви въпроси, дори от световно естество. Уволняват се и се назначават президенти, футболни треньори, коментират се дори промени в икономическия световен ред, озоновата дупка, топящата се ледена шапка в Антарктида. Нашите пенсионери са много знаещи.
Здравият старец се засмя отново. Очите му блестяха чисти, будни по младежки.
Проследих с поглед кабела, който влизаше в къщата и повдигнах вежди.
- И нтернет имаш…
- Чуваме се и си пишем с децата в Америка. Дори вече с новата програма се и виждаме. Дори един ден ме накараха да движа камерата към градината и асмите.
- Радват ли се?
- Радват се. Съжаляват за истинския вкус на българските зеленчуци. Непрекъснато говорят за неповторимия уникален вкус на българската печена чушка, за истинския землист и неповторим вкус на българския домат, за българската гроздова и мастика и за истинското месо, което са яли едно време у дома.
Но какво да се прави – държавата прогони децата ни като зла мащеха, направи ги икономически емигранти. Отидоха да търсят късмета си от другата страна на земята. Такава ни е държавата – заради държавата напуснаха родината. Докъде я докарахме? Та затова ти говоря, че кризата е всеобща, всенародна.
- Смятат ли някога да се върнат в България?
- Казват, че някога, когато уредят живота си и вземат пенсии, имат намерение да се върнат. Но знаели се – я камилата, я камиларя… За внуците съм сигурен, че няма да се върнат. Те се смятат вече за истински американци. Затова ме боли, затова ми е тъжно – че тях не ги боли за родината и се изнасят един по един. Кой ще остане в тази държава? И кой ще стопанисва всичко това, след като ние си идем?
Прибрах се у дома, поразгледах двора и се плъзнах в хладните чаршафи. Не можах да заспя до късно сутринта. Дълго мислих. Накрая, преди да заспя, успокоен започнах да мечтая, да си имам градинка като на професора – моя, собствена, истинска градина. Исках да избягам от матрицата в която живеех, която така промиваше погледа и деформираше мисленето ми, караща ме да губя част от реалността и да живея извън правилата на истинския живот – този живот, който са живеели предците ми поколения наред, стотици, ако не и хиляди години назад във времето.

¹ заода - захожда слънце, заник слънце
² возкусур - в повече
³ перголата – асмалък
4 киви – актинидия

 

Първи диалог…