Диалог - Кристина Албена - Николина Барбутева

      Когато тя видя Албена къде точно е седнала, се насочи към нейната маса, придърпа един стол, седна и започна:

- Благодаря ти за всичко, което направи преди малко. - каза тя веднага щом погледна към Албена.

- Длъжница съм ти. Винаги оценявам, когато някой направи нещо за мен, нали си спомняш, че съм ти го казвала? - уверено й отвърна Албена.

- Просто се появи в подходящия момент и ... още не мога да проумея какво се случи?

- Аз пък се радвам, че се създаде тази ситуация. Трябвало е пак да се срещнем този път, за да помогна аз на теб.

- Албена, ти си невероятна жена. Аз истински ти се възхищавам. Имаш много сила и смелост, които аз например нямам.

- Бог ние е създал различни, но всички имаме качества.

        След това Албена замълча, отпи от кафето си и каза:

- Знаеш ли, че не съм от хората, които ей така започват да изпитват симпатии към някого и сигурно ми личи, нали? - засмя се малко иронично тя.- Много хора са ме разочаровали и затова е така.

- И мен също са ме разочаровали, но въпреки това все не си научавам урока и си позволявам да се привързвам. - с разкаяние в гласа си каза Кристина. - И все ще си нося последиците от това. - продължи тя.

- За мен такива хора трябва да бъдат елиминирани от живота ни. - категорична бе Албена.

       Кристина не отговори. Тя не действаше и не разсъждаваше по този начин. Просто двете жени имаха различна природа на характера. Гледаха на света и житейските ситуации в него по различен начин. Но в крайна сметка трябваше да има хора като Албена, които не правеха с всеки компромис и хора като Кристина, които предпочитаха да не отвръщат на злото със зло. Светът е шарен точно, защото сме различни. Всеки един характер е уникалност със своята краска, затова около нас има радост и тъга. Едни хора носят радостта, други - тъгата.

- Къде ти отиде хубостта, Кристина? - Въпросът на Албена бе ненадеен за младото момиче.

- Моля?

- Къде отиде хубостта ти? - повтори Албена.

- Аз съм същата ... пък и не смятам, че съм кой знае каква красавица.

- Къде е отишло и самочувствието ти? - Въпросите удряха като бич. - Къде? - повтори настоятелно Албена.

- Знаеш какво ми се случи ...

- Само това ли беше? Преди и след него нямаше ли и друго? Какво стана, след като се прибра вкъщи?

      Кристина не издържа и се разплака. Албена съжали, че бе така директна. С момичето явно не трябваше така да се действа. Реши да й подаде кърпичка и я остави да се наплаче първо, а после и поуспокои. Ако искаше нещо да каже, сама щеше да го стори.

      Няколко минути Кристина не можеше да овладее плача си, колкото и да се стараеше. Беше потискала толкова много болка, която излезе на повърхността. Какво като не живееше в малкото градче сега и какво като за малко бе забравила? Само при първата мисъл за всичко, през което мина я върна в миналото. Изтри сълзите си. Трябваше да спре да плаче.

- Бъркаш в дълбоки рани, Албена, не ми е приятно.

- Ще зараснат. Ние се възстановяваме от всичко. По-силни сме, отколкото си мислим.

- А от къде все да черпим сили?

- От себе си ...

- Е, ти явно си минала много неща, постигнала си големи успехи. И при мен можеше да е така, но ... не стана. - Кристина закърши пръсти, започна да си играе нервно с кърпичката в ръка, колебаеше се дали да сподели това, което я мъчеше от месеци. Албена щеше да е първият човек, който би научил.

      Събеседницата й я изчакваше. Продължаваше да отпива бавно от кафето си, а погледът й бе все така изпитателен. Кристина рухваше все повече и повече. Думите напираха в нея, но не можеше да ги изкаже.

- Кажи ми какво е станало без колебания. - настоя Албена.

- Не мога тук, не искам тук. - изхлипа Кристина.

- Няма да е тук тогава. - усмихна се състрадателно Албена, за да й вдъхне малко кураж. Лицето й излъчваше доверие. - Ще е вкъщи. - продължи с благ тон тя.