* * * - Йоланда Царева

Из рапорт до съда – „...и г-н Кант беше изключително груб да заяви пред всички, че моята теория няма нито основа, нито смисъл и как съм губел времето на аудиторията с безсмислени брътвежи. Единственият му аргумент беше, че никога не съм виждал отражението си в огледало.”

Философията бе една от онези науки, които като изгубят влиянието си върху директния резултат и следователно симпатията на ежедневните хора, се превръщаше в хоби. Обикновено на странните особи, онези с морала и ценностите . С други думи – малцинството. Затова и древните философи не бяха особено желана компания, макар очевидно да създаваха проблеми и вълнение в обществото.

Главният герой все още беше намръщен. Той бе точно от тези хора, а му се налагаше да се срещне с този Кант. Служебни задължения, тъй като бе твърде млад да се опълчи на шефа си.

-          Дано свърши по-бързо това интервю, - каза си той. – не мога да понасям хора, които говорят с дълги думи. Толкова е...изтощително.

Интересни мисли за човек, завършил всички възможни части на философията. Да, не се изненадвайте, образованието не ни прави умни само по себе си. То е единствено инструмент, а той има цялата колекция в целофан, с панделка и напълно непокътната.

Вървеше бързо, защото времето никога не му стигаше. Трябваше да се срещне със свой колега и заедно да зададат вече уточнени въпроси на Кант. Срещата беше в едно кафене в покрайнините на града. Вече виждаше в далечината табелата. „Кафе Имаджинариум”.

Взлезе и седна на запазената маса. Колегата пристигна след минута запъхтян.

-          Закъснях ли много? – попита запъхтеният.

-          Не, току що идвам.

-          Къде е Кант?

-          Казаха, че се обадил, че ще закъснее малко.

-          Прекрасно. Имаме време да преговорим въпросите. Ти си учил философия, нали?

-          Няма значение, просто ще направим стандартно интервю.

-          Но...това е Кант.

-          И?

-          Той е велик философ и личност. Целият ми свят се преобърна като го видях за първи път и чух мислите му, и какви истини говори, и как обяснява отношенията и хората...

-          Човек като човек. Съсредоточи се малко.

Чу се шум от шлифер, навън бе заваляло, и срещу щях седна Кант. Той беше усмихнат и ги гледаше право в очите.

-          Извинете, че ви накарах да чакате, но вероятно се чувствате по-комфортно в тази ситуация, когато аз идвам след вас.

-          Здравейте, – каза Главният. – имаме само няколко въпроса и ще ви оставим да се занимавате с каквото там се занимавате по принцип.

-          Много добре. Слушам Ви внимателно.

-          Защо подронихте авторитета на най-изтъкнатия ни професор?

-          Ние имахме спор помежду си, който той реши да ме предизвика да осъществим пред публика, което и направихме.

-          Вие твърдите, че неговите теории са детински и необосновани, при положение, че са доказани от науката ни, която смея да твърдя, е много по-развита от вашата. На каква основа са вашите твърдения?

-          Той нарича себе си филофоф на века, нали? – Главният кимна. – Е, в такъв случай, аз твърдя, че той не е философ изобщо. Той няма и понятие какво знае и какво не, но изисква от обществото сляпо да му вярва. Няма философ, който да не познава границите на собственото си познание.

-          За какво говорите? – тук се намеси колегата.

-          Говоря за дълбокия смисъл и предназначение на философията, а именно да опознаеш себе си, защото човек няма достъп до друга информация освен тази за собственото си съзнание и същност. Работата на един философ е да намери границите на всичко. Границите на човешкото познание въобще. Границите на човешкия морал. Границите, до които науката е права и след които започва да греши. Границите в буквален и преносен смисъл. Метафорично казано, един философ е като слепец сред недъгави, този който с много усилия може пипнешком да определи къде се намираме всички.

Настана тишина. Главният не се вълнуваше особено, но колегата се беше облещил и сякаш попиваше всяка дума.

-          Напълно ви разбирам. – каза колегата.

-          Дайте пример. – паралелно каза и Главният.

-          Примери се дават за уточнение, не за смисъла въобще, но няма проблем, ще ви дам пример. Вие например, и двамата. Ти, – обърна се към колегата, - позволяваш всяка чужда гледна точка да се превърне в твоя. Това не е мъдрост, а поклонничество. Ето защо не познаваш своите граници, мислиш, че не си достатъчно умен за да стигнеш сам до заключения и ползваш чужди. Ти съкращаваш своя свят. А ти, - обърна се към Главния – ти си загубил смисъла напълно. Изпаднал е от прокъсания джоб на съзнанието ти още преди много време. Ти просто си пробил границата и вместо да се разшириш мислено, си се разлял и изпарил. Не ме разбирайте погрешно, макар вероятно това да направите, не Ви обиждам, напомням Ви, че мисълта Ви не е бойно поле, а цветна градина. Не я убивайте, съхранявайте я.

Той се изправи и си тръгна. Не обичаше да се застоява дълго време на едно и също място. Губеше се обективността.

Двамата колеги стояха и се чудиха. Всъщност не, само колегата се чудеше, Главния се мръщеше отново, че бе загубил време напразно. Той дори и за миг не погледна през прозореца на затвора си.

Бяха странна картинка един до друг, всеки стоящ зад своя прозорец, Главният от голям и широк, а колегата от малък и свит. Имаше ли разлика? Има ли разлика в затвора, щом мисълта ти е тлееща?

 

Кант оттодавна се бе върнал в своето време. Беше се уморил от празнотата. Не, не се бе отказал от човека, съвсем не. Просто бе решил да се върне в началото и да оправи нещата оттам. Да покаже затвора на хората, за да започнат заедно да планират бягството от него. Дали успя в начинанието си философа? Вие кажете, вие сте плод на неговите усилия.

Кант се изказа за границите, сега отидете и разберете какво е имал в предвид. Бон воаяж.