Най-хубавата дума - Велка Георгиева

Както всяка приказка, деца, и тази започва така...

Живяла преди много, много време, по нашите земи, чудно красива мома. Но тя не била обикновена девойка, била самодива. Както всяка самодива, била неземно красива, с дълга руса коса и ефирна бяла премяна. Тънката и снага била препасана с красиво зеленикаво коланче. В косите и имало преплетени тънки върбови клонки, върху които като перли, били втъкани капки свежа утринна роса. Очите и били по-чисти от планински извор, в който се отразявало слънцето.

Знаете, мили деца, че самодивите , освен чудно красиви девойки, притежавали и необикновени способности. Очите им омагьосвали, замайвали и дори погубвали младите юнаци, осмелили се да пресекат пътя на горските феи. Те били не само чудни хубавици, били и смели воини. Често, с погледа си обезоръжавали някой юнак, а после взимали стрелите му и ловували цяла нощ, под безмълвания поглед на звездите-техните небесни посестрими.

Лекомислени младежи, омаяни от разказите за чудната хубост на самодивите, понякога успявали да влязат навътре в горските дебри, следвайки песните, които чували в далечината. Единици стигали до местата, на които се събирали девойките. Често, около кладенци, пълни с жива вода, те танцували, извисявайки глас във вълшебни трели. Песните им били едновременно и нежни, и вълшебни, и с чародейни сили. Унасяли всеки, имал неблагоразумието да се промъкне твърде близо до тези седянки и той застивал в сладка омая цяла нощ, без да може да се помръдне.

 Малцина успявали да се спасят от тях, а оцелелите, до края на дните си, били като омагьосани. Паднела ли вечер, започвали да бълнуват несвързано. Сън не ги ловил и не намирали покой, чак до сутринта.

Но момата, за която е тази приказка, била различна. Освен с чудна красота, тя била надарена и с доброта. За разлика от посестримите си, които обичали да покоряват сърцата и душите на търсещите приключения млади момци, тя предпочитала да се разхожда в гората, помагайки на изпаднали в беда животинки. Често, разхождайки се в гората, тя долавяла в далечината хорски гласове и глъчката на юнаци, поели по опасен път, търсещи слава и приключения. Вместо да се изкуши, като сестрите си и да замае с хубостта и песните си, осмелилите се да влязат във вековните дебри, тя поемала по друга пътека. Знаела, че тези срещи, могат да бъдат опасни за хората.

Вечер, тя отивала с посестримите си край горския извор и под нощната светлина, подемали самодивско хоро, чак до ранна заран. Приказно било това хоро! Под звуците на вятъра, листата на дърветата изпълнявали своята чудна песен. Поточето, край което се събирали, пригласяло с тихия ромон на бистрите си води. Славейчета, които будували, пригласяли с песнопенията си, на горската симфония. Звездиците, верни спътници на самодивите, озарявали прелестните им снаги, извиващи се под чудния ритъм. Босоногите девойки танцували ли, танцували ли, цяла нощ, без умора и без спир, едва докосвайки земята, с фините си нозе. Около тях, били разпръснати премените им-изпрани и оставени да съхнат на лунна светлина.

Една нощ, докато самодивите танцували на поляната, се разразила силна буря. Причерняло, луната се скрила зад сърдити черни облаци. Дърветата се заогъвали от фученето на вятъра, пукали счупени клони, листата хвърчели безогледно, прахоляк покрил самодивското сборище. Горският извор забушувал ядосано. Завалял силен дъжд. В далечината се чул конски тропот. Самодивите бързо, бързо взели премените си и припнали далеч, още по- навътре в гората.Само тя не побягнала с тях. Заслушала се в тропота, който приближавал и внезапно се примесил с уплашено цвилене.Изведнъж настъпила тишина, бурята също била утихнала. Пристъпила напред и видяла бял кон, паднал до едно дърво. Задните му крака били заплетени в корените на вековното дърво и безуспешно, животното се мъчило да се освободи. Самодивата се надвесила над него и усетила топлото му и учестено дишане.Едва сега го огледала по-добре. Жребецът бил много хубав, с мускулесто здраво тяло и разкошна вълниста снежно бяла грива.Тя го погалила и запяла нежна песен, докато сръчните и ръце, ловко разплитали коренищата, вплели се в него.Животното, с благодарен поглед следяло движенията и, и по дъха му, усетила, че се е успокоило.След малко, конят бил свободен и благодарно облизал лицето и. Звънкият смях на самодивата отекнал надалеко, когато съвсем наблизо се чул мъжки глас:

-Скреж, Скреж, къде си?

Конят изцвилил силно и в този момент, на поляната се появил момък. Юнакът бил истински левент- строен, с красиво извезана риза, опасан с пояс, обкичен със златисти гайтани. Имал гъста, хубава черна коса, а под перчема му, който падал връз челото му, се откроявали най-сините очи, по-сини и ясни от самодивското поточе.

Каква била почудата му, когато видял красивата девойка и коня си, послушно застанал до нея.Дваж по-учудена била самодивата.Няколко минути и двамата се гледали, без да отронят и дума, когато най-накрая, момъка промълвил:

-Ти си самодива, нали?

-Самодива съм.Това твоят кон ли е, юначе-на свой ред се осмелила да попита тя.

-Да, моят жребец е, казва се Скреж. От бурята се подплаши и побягна. Търся го от сума ти време, а явно той не се е запритеснявал за мен- засмял се добродушно момъкът.

-Беше се заплел в едни коренища, аз му помогнах-усмихвайки се на свой ред, казала самодивата.

-Юначе, ще тръгвам вече, чувам песните на другарките си, които ме търсят-промълвила самодивата.И наистина, все по-отчетливо, вятъра довявал мелодия на чудна песен.

Момъкът не помръднал, никак не му се искало да се раздели толкова бързо с чудното създание. Конят му, също стоял покорно до нея, без да издаде и звук.

Самодивата го погледнала за последно, погалила коня, усмихнала се на момъка и тичешком свърнала в обратна посока.

-Чакай, чакай-момъкът се опитал да тръгне след нея, но сякаш краката му били залепнали за земята, не успял да се отдели дори на сантиметър. Разбрал, че е подвластен на силите и, и няма как да я догони, със сетни сили поел въздух и извикал:

-Не успях дори да ти благодаря, че помогна на коня ми.Благодаря ти, прекрасна девойко.Благодаря! Вятърът подел думите му и в гората се разнесъл като ехо, неговия зов:

-Благодаря, благодаря...

Дълго време след това, юнакът ходил до поляната, с надеждата да зърне отново самодивата, но от нея нямало и следа. Една нощ, уморен от скитане из гората, тъкмо заспал под едно дърво, когато нежен глас достигнал до него:

-Всяка нощ той се връща отново,

сила могъща го привлича наново!

Тя е горска фея, не може той да бъде с нея!

Но нека знай тоз юнак, че самодивата му дава знак:

„За най-хубавата дума благодаря,

аз нещо ще му подаря-с целувка ще го възнаградя!“

Надвесила се самодивата над юначето и го целунала. Сетне изчезнала в нощта. Прибрал се доволен в къщата си и всяка вечер, заспивал с мисъл за нея.Сънят му го пренасял отново на поляната, до поточето, където двамата цяла нощ танцували щастливи! На заранта, той се събуждал по-силен от всякога и винаги започвал деня си с една дума-„Благодаря“!