ЗА ДУМАТА И ДУШАТА - Дарина Минева

Имало едно време един добър човек. Той бил толкова добър, че неговата доброта не можела да бъде измерена. Била безгранична, защото помагал на всеки, който имал нужда. Не се жалел и раздавал добротата си като дребни монети. Но изпаднал в беда, не по собствена вина.

Нашата история се случила в един балкански град, в края на двадесети век. До тогава, хората имали всичко, което пожелаели, живеели добре и били щастливи, но не осъзнавали своето щастие. Искали да имат повече и повече  Жадували за промени, но не знаели какво точно да поискат. Най – много желаели да се чувстват свободни.

Тяхната неясна мечта станала оръжие в ръцете на недобронамерени хора. Животът се преобърнал към по – лошо. Така, че в този балкански град заводите се превърнали в руини, а градините запустели. Хората изнемогвали за храна. Хлябът станал толкова скъп, че, за да си купят един хляб, трябвало да работят по цял ден и дори през нощта. На фона на тези събития, се появило ново непознато дотогава явление: много от хората останали без работа, други били изхвърлени от собствените им домове и от семействата им, и се озовали на улицата. Децата изоставяли родителите си, брат - брата си. Душите на хората загрубели за обич и приятелство. Чувството за човечност било изкоренено от тях и те заприличали на същите запустели градини, с изсъхнали и изкорнени дървета.

Този добър човек бил един от тях. Не знаех кой е той и от къде идва, затова го нарекох „Безимен“. Можеше да бъде видян да живее самотен на гарата и на улицата, и въобще – навсякъде.

Днес, когато пиша тези редове, декемврийският ден уморено спускаше клепки, светлото му лице се поглна от сивата завеса на нощта. Най – старата улица на този град – пешеходната отдъхваше от хилядите стъпки по влажното и лице, които във времето и епохите бяха оставили дълбоки бръчки от спомени. Тя беше дом за нашия безименен герой.

Пейката станала негово легло, а уличните фенери - нощна лампа. Безимен беше висок мъж с прошарена кестенява, сплъстена  коса. Дълга брада покриваше част от лицето му, и стигаше чак до гърдите. Очите му изглеждаха малки, сякаш се губеха под косата и зимната шапка. Палтото му, преживяло много зими подред, старомодно и мръсно, с копчета тук – там, откриваше премръзналото му и треперещо тяло.

С втренчен в земята поглед мислите му се блъскаха измежду многобройните следи от човешки стъпки: „Всяка стъпка е различна, на различен човек, на различна обич. Тогава, от какво зависи човечността? Защо хората, които се привързват, се разделят? Какво изгаря нишката на обичта?“ - повтаряше си той. Роякът от въпроси изпълваше съзнанието му и докосваше една скъсана струна на сърцето му, която макар и прекъсната трептеше и произвеждаше вълна от тъга по изгубеното минало, където все още бяха живи образите на хората от семейството и приятелите. Пред очите на Безинмен се явяваше  една и съща картина – затворената врата на собствения му дом. Мислите му бяха прекъснати от нечий мек допир – едно бездомно куче. Безимен го погали по главата, подаде му парче хляб. Отново се замисли, когато отново почувства топлия допир. Щом се обърна, видя същото куче. Прекараха нощта на пейката заедно, свити един до друг, а на сутринта кучето тръгна с Безимен.

-          Защо ме следваш? Не се ли умори? – попита Безимен. Ето, дадох ти храна! Ти остана при мен, защо?

Очите на кучето блеснаха от радост, изкимтя, завъртя опашка и в този момент двете живи същества заговориха сякаш на свой собствен, разбираем език.

-          Защото искам да ти помогна да разбереш себе си – каза кучето.

-  Как? Това е невъзможно – удиви се Безимен. Ние сме различни. Какво разбирате вие животните от цивилизования живот?

-  Причината за вашето нещастие, сте вие самите хора. Вашата самовлюбеност и егоизъм, вашите материални мечти унищожават усещащането за щастие. Вие купувате внимание и любов, така, както купувате предмети – каза кучето и важно зачака реакцията на Безимен за своята теза.

-          Как така? – учуди се Безимен. – С какво?

-          Например със съвременните технологии: компютрите, телефоните. Общувате

един с друг от разстояние. Говорите си, а не се виждате. А когато погледнеш в очите на другия, ти потъваш в душата му, усещаш я. В Интернет дори си говорите с хора, които не познавате, не сте виждали, не сте усетили. Реагирате със знаци. Вие раздавате думи и жестове на другите, приличащи на изсъхнали листа – разпиляват се и попадат някъде случайно. Затова, мислите и намеренията, които стоят зад тези знаци - икони, обозначени от вас като „like” (лайкове), се тълкуват погрешно. Пред обществото можете да създадете впечатление за любов, когато тя липсва, можете да привлечете внимание и да се почувствате щастливи. Да влезете в скрит конфликт без да искате и без да знаете за това, дори. Въобще, вашето изкуствено щастие е във вашата цивилизация и думите, които я съпътстват. – завърши кучето.

-          Интересно!?  - възкликна Безименен. Как доостигна до този извод?

-  Аз разбирам вашите думи, но не мога да говоря. Ние животните действаме чрез душата си. Вие хората – с думите, а не разбирате напълно техната роля.  Те са превзели душите ви  – обясни кучето.

-  Не мога да си представя живота без думи и  техника. Обясни ми – помоли Безимен.

-  Душата ражда чувства и любов. Думата е многолика. Тя е просто звук. Но може да е огледало на душевно вълнение. Може да е чиста като сълза, но може да е маската на нечестно желание. Думата опорочава, защото въздейства, моделира човешкото поведение и прави го толкова гъвкаво, колкото човек пожелае. Ще ти кажа, че по този начин думите могат да бъдат използвани с икономическа цел. Това е моето наблюдение за човешката реч – завърши кучето.

-          Как да се избавим от думите? – попита Безимен.

-          Не можеш! Там къдет има интерес, има думи с които да бъде достигнат. Няма чисто отношение, няма любов – липва душата.

-          Защо душата?

-          Ето, аз общувам с душата си, безусловно. Това ме прави свободен Аз съм сам на

себе си – раздавам близост и получавм близост, но не я изисквам от другите. Тя е радостта трепетът, в сърцето ми че съм дал нещо. Така обичта на хората към мен идва сама. И те се привързват сами. Обичта е да живея всеки ден с теб, да те усещам, когато теб те няма. Тогава ние сме свързани с невидима нишка и никой не може да я изгори. Ще осъзнаеш своето щастие – простичко, кучето изложи своята философия на живота.

-          Значи любовта и щастието е в отношението между хората. Да се вгледаме в душите си и да рабираме правилно думите. Да не допускаме тяхната многоликост, да ни измами, да не бъдем толкова материални. Сега разбирам – оживено сподели прозрението си Безимен.

-          Да. Човечността е във вас самите. Ако общувате с душите си един с друг вие сте човечни и тогава думите са безсилни – въздъхна кучето.

Мъглата погълна две щастливи живи души, намерили истината един за друг. Зад тях остана празната улица и първите снежинки на зимата.