Сговорна дружина - Йорданка Пармакова

       Един есенен ден Динко и магаренцето Белчо тръгнаха към воденицата на дядо Марко, за да го видят. Белчо, бяло като сняг магаренце, препускаше с магарешки тръс. Струваше му се, че е най-бързото магаренце на света. В далечината нещо светеше.

       Двамата приятели спряха до една прекатурена каручка. Около нея се търкаляха два пълни чувала и глинено гърненце, вързано със синя панделка. Под каручката шаваше опашка,която приличаше на четка за рисуване.

       Динко и Белчо се напънаха юнашки и повдигнаха каручката. Стопанинът на опашката изпълзя умърлушен. Това беше теленцето Бърдучко, стар приятел на двамата. Той си пийна вода от бърдучето на врата му и  бавно отговори на въпросите. Разбраха, че се препънал от камък и така е станала бъркотията. Тъй като и той отиваше към воденицата, Динко се зае да монтира колелата на каручката.

       Чука, тряска, като истински майстор. Бърдучко застана на предните си копитца ,вдигна задните и провеси опашка надолу. Приличаше на статуя. Каза, че така по-бързо ще оздравее.

       Само Белчо се мотаеше без работа в бъркотията. Затова отвори гърненцето с любопитство. В него имаше синя боя.„Чудесно!“ - помисли си магаренцето. И тъй като обичаше да рисува, вдигна опашката на Бърдучко и я мацна в боята. Докато рисуваше, си тананикаше:

       „Опашчице, лодка любима, синее пред нас езерце, мац - мац!

        Опашчице, облаче синьо, рисуваме с теб и небе, мац - мац!“

       Каручката стана синичка, писана! Динко и Бърдучко отначало не забелязаха шарките. Но после ги харесаха и го поздравиха с букет магарешки бодили. Само за него. „За какво са приятелите?-казаха му те. За да те подкрепят.“

       Сговорната дружина пое на път. В една овършана нива срещнаха плашилото Чучо. Той носеше пробити сламени терлици, но имаше добро сърце. Тръгна с тях, за да вземе сноп със зрънца от воденицата. Мравките и гладните врабчета го чакаха.

       Есенното небе изведнъж притъмня. Вихрушката разпиля окапалите листа. Рукна пороен дъжд. Дружината обърна каручката и се скри на сушина под покрива й.

        Бурята утихна. Магаренцето Белчо пръв излезе и погледна нагоре. Поздрави слънцето и дъгата. Попита ги дали харесват синята каручка, но се спъна в нещо.

       -Ааа, паднало гнездо. И в него щъркелче! – зарадва се Белчо.

       Динко внимателно го повдигна и забеляза, че крилцето му е ранено.

        -Не бой се , Щъркелчо! Дядо Марко е най-добрият лечител на света. Ще намаже крилцето ти с вълшебен крем и литнеш отново - каза Белчо и погали птичето.

        Приятелите със смях и олелия се покачиха един върху друг. Падаха, ставаха и най-после повдигнаха падналото от бурята  щъркелово гнездо. Оставиха писмо в него. За да не се плаши мама Щъркелка. „Сговорна дружина планина повдига, та едно гнездо ли не може да вдигне!“- каза мъдро Динко.

        И отново тръгнаха към воденицата. Каручката се носеше леко по пътя и синееше ли, синееше. А колелата й пееха дружна песен.

 

                                      Йорданка Пармакова

 

 

     

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                 Хвърчилото със сините панделки

     Имало едно място на земята,което се казвало Вълшебен хълм. В центъра му стърчал господин Смърч, който се гордеел с островърхата си шапка.Под него живеела горската фея Пазителка. Тя бранела обитателите на хълма като майка.

     Един ден се появил Динко и хвърчилото с дълга опашка, на която се веели сини панделки. То се казвало Чило. Както летяло в небето и лудувало с Вятъра, неочаквано се напънало и скъсало конеца.

    -Ура, аз летя само! – премятало се лудешки хвърчилото. То отдавна мечтаело за пътешествие. Искало да види синьото море и звездите. С радост прескочило върха на господин Смърч, премятало се презглава около него. От лудешката игра наоколо хвърчали листа, шишарки и перушина. Вдигнала се голяма олелия. Сякаш в пъстрото хвърчило със сини панделки се било вселило дяволче.

      Смърчът го гледал снизходително. Когато Чило отново се опитал да прескочи  шапката му, опашката с панделки се заплела в бодлите.

      -Олеле, господин Смърч, пуснете опашката ми! Бодете ме! – кихнало непокорното хвърчило.

     Смърчът го погледнал с насмешка. А то отчаяно дърпало опашката си. Накрая уморено заплакало. Трепнало сърцето на смърча. Той го погалил нежно и се опитал да го успокои.

      Извикал катеричката Въртипухче. Тя замерила закачливо Чило с шишарки. Но той я помолил да разплете опашката му. Пъргавелката опитала със сръчните си лапички. Но не успяла. Грабнала една от сините панделки на Чило и изчезнала сред клоните.

       След малко долетял доктор Кълвач. И той се опитал да освободи опашката от иглите на смърча. Но не успял. Написал му рецепта за кремче, с което да маже ожулените места. Поискал като дар кошничка с глогинки. Но Чило бил вързан. Затова му заплатил със синя панделка.

        Свечерявало се. Смърчът поканил Чило да се сгуши в клоните му и да сънува своя стопанин Динко.

         На сутринта целия Вълшебен хълм ехтял от песента на феята Пазителка. А смърчът потърсил своя малък приятел. Бил се привързал към него. Чило му се обадил.

         Долетели два щъркела. Те с удивление гледали хвърчилото. То им приличало на куц щъркел, кацнал на комин. Чило ги помолил за помощ. Щъркелите затракали червените си клюнове. Цял час се мъчили да го освободят. Но черна сянка закрила небето над тях. Щъркелите се изплашили и разперили криле. Единият от щъркелите го посъветвал да потърси  Вятъра.  Преди да отлетят, щъркелите откъснали   синя панделка за спомен.

        Черната сянка приближила. Това била гордата орлица. Тя изпънала нокти, готова да го сграбчи. Искала  да го занесе в гнездото за малките си орлета.

        Чило  се разтреперил от страх. Скрил се зад клоните на приятеля си Смърч. Дал й синя панделка за играчка на орлетата и я помолил за помощ. С болка изтърпял острият, закривен клюн, който се впивал в тялото му. Орлицата не успяла да го освободи и ядосана отлетяла със синята панделка.

          От шапката на смърча закапали едри капки.

         -Дъжд ли заваля?- запитал старият смърч.

      Чило плачел с глас и нареждал:

      -Господин Смърч, никой няма да ме освободи! Ще се превърна в дрипаво плашило. Ще изчезна без следа. Исках да видя морето, да пътешествам. А сега…

     Смърчът го утешил с бащински глас. Двамата извикали феята Пазителка. Тя била приятелка с Вятъра. Качила се на върха на хълма и го извикала.

Вятърът пристигнал веднага. Надул ветрени бузи, духал, духал и най – после леката опашка на хвърчилото се издигнала нагоре. Чило радостно извикал. Доближил се до феята и с поклон й подарил последната си синя панделка.

       Двамата с Вятъра се сбогували с всички и отлетели високо в небето.

        Господин Смърч въздъхнал дълбоко. Било му и весело , и тъжно. Хвърчилото вече му липсвало. Той обичал своето смело приятелче, което дало най - скъпото - прекрасните си сини  панделки, за да полети отново.