Морска приказка - Кристиян Валентинов Теодошев

И тази година, като всяка друга, Иван нямаше търпение да дойде времето, когато щеше да отиде на море. Той отдавна беше събрал своите въдици и чакаше миговете, когато щеше да отиде на Поморие. Там, на ъгъла на кея, щеше да забрави реалността и да насочи поглед към дълбините на морето. Имаше нещо, което го привличаше в тях.

Дългоочакваният ден дойде. Още щом разтовариха багажа и се нанесоха в квартирата, той взе две от въдиците си и бързо тръгна към морския бряг. Бе жадувал това  дълго време. Отиваше на същото място, на което ловеше риба от толкова години. Целта му винаги бе една и съща-да улови златната рибка, за която местните казваха, че изпълнява по три желания. Последния път, когато някой я е уловил, бил преди цели сто години. Но Иван не се разочароваше от това, напротив, изглеждаше убеден, че именно той ще я улови.

Тръпнеше всеки път, когато замяташе въдицата към дълбините. Сърцето му биеше лудо, защото напрежението от очакването вземаше връх над всички други емоции.

И ето, при последното замятане тежкото олово цопна във водата и само след секунди нещо се закачи на кукичката. Мисълта, че е хванал златната рибка, отново обсеби съзнанието му. Задърпа трескаво и само след миг съзря на повърхността морско попче, което се подаваше от водата.

Първо, че никога досега не бе хващал нещо подобно, второ, че очакваше златната рибка, той въздъхна с неодобрение. Трябваше да откачи попчето и отново да продължи да преследва своята мечта. Когато го издърпа и майсторски откачи кукичката, го хвърли в голямата пазарска чанта, в която събираше улова. Давайки израз на своя ропот, Иван изрече на глас:

-Никога няма да успея да хвана златната рибка, за да поискам да ми изпълни три желания!

-Сякаш само златните рибки имат способността да изпълняват желания!-рече попчето от пазарската чанта.           

Момчето не повярва на чутото и остана с убеждението, че му се е сторило. Но попчето нямаше намерение да спре да говори:

-Нима заради това, че тя изпълнява три желания, трябва да бъде пусната отново в морето, след като бъде уловена, а аз да отида в нечия чиния!- Добре, че аз също имам тази дарба!-Поискай нещо, за да видиш дали ще се случи!

Момчето стоеше със зяпнала уста, защото случващото се бе извън пределите на нормалното човешко въображение. Първо, защото бе много стресирано, второ, защото нямаше намерение да се занимава с попчето, то го взе и го хвърли в морето. Но рибата, противно на всякаква логика, след като потъна във водата, се показа отново.

-Не-рече тя,-аз ще ти изпълня три желания! Не може да ме подхвърлиш ей така! Трябва да ти се отблагодаря и тъй като ти си безкрайно разочарован от това, че не хвана златната рибка, аз искам да ти покажа, че уловът ти е бил не по-малко ценен! Поискай си трите желания!

Тъй като бе убедено, че е загуба на време да иска каквито и да е било желания, момчето, без да се замисли, изрече с ирония първото, което му дойде на ум:

-Направи така, че стоте задачи, които госпожата ни даде за лятната ваканция, да се решат сами. Второто ми желание е да уча в математическа паралелка, а третото – един ден да работя като учител по математика.

Ако имаше нещо, което Иван да мразеше най-много на тоя свят, това беше математиката. Той не можеше да реши нито една задача и затова бе като болен, когато трябваше да имат час по математика в училище. Разбира се, момчето никога не бе имало желание да стане учител по най-омразния на него предмет, но бе толкова уверено, попчето няма как да изпълни подобни желания, че ги изрече на глас с насмешка.

Лятото отмина. Отдавна мина и почивката на морския бряг. Започна учебната година. Първите няколко дни Иван отсъства, защото бе болен, но когато оздравя, тръгна отново на училище. За лош късмет, първият час бе именно по математика, най-омразния му предмет. Госпожата влезе и започна да връща домашните работи, които учениците бяха предали в първия час по математика за тази учебна година. В рамките на няколко дни тя бе съумяла да ги провери.

Иван се наведе на чина, тъй като идваше най-неприятното време. Госпожата щеше да го накара да обясни защо, за разлика от другите, няма домашна, а то щеше да се черви пред всички. Учителката пристъпи към него и се усмихна. Взе най-горната тетрадка, от тези, който беше донесла и му я връчи.

-Браво-рече тя,-най-добрата домашна, нито една грешка!-Някои от задачите си решил по няколко начина. Колко време ти отне? Навярно няколко дни.

-Да, няколко! - уплашено отговори той. Не можеше да си обясните как госпожата му връща тетрадката по математика, при положение, че през лятото той не бе решил нито една задача.

Нещо повече- дори не й бе давал тетрадка.

В един момент в съзнанието му изплува забравената история с попчето. Това бе негово дело. Явно желанията наистина се сбъдваха. Скоро щяха да го прехвърлят да учи в математическа паралелка, а един ден дори щеше да стане учител по математика...Тогава животът му не би имал никакъв смисъл.

От този ден нататък Иван непрекъснато мечтаеше за лятната ваканция. Как ще отиде с въдици в ръка на кея, как ще улови попчето и ще си пожелае други три желания, които със сигурност щяха да отменят старите.