Калина и откраднатите приказки - Радостина Михайлова

В една далечна страна, на края на една гора, живеело малко момиченце на име Калина. Като всички деца и то много обичало приказки. Всяка вечер мама идвала с Голямата книга на приказките, за да чете на любимата си дъщеря и с мекия си глас да я пренесе в света на приключенията и смелите герои, на злите вълци и страшните хали, на вълшебствата и магиите.

Една вечер, както всеки път, мама отворила Книгата на приказките, за да почете на момиченцето, но каква била изненадата на двете, когато видели че книгата е празна! Всички приказки били изчезнали и вътре имало само празни бели листи.

–  Но къде са всички приказки? – ревнала Калина.

– Чудна работа – недоумявала мама. – Но ти не се притеснявай, заспивай сега, а утре рано сутринта ще ги потърсим. Сигурна съм, че просто са се скрили някъде – успокоила мама дъщеря си.

 

Заспала Калина, но през цялата нощ се въртяла неспокойно и щом съмнало, още преди всички в къщата да са станали, тръгнала тя да търси приказките. Качила се на тавана да види дали не са се скрили там, но ги нямало. После слязла в мазето да провери, но и то било празно. Накрая излязла на двора и след като и там не могла да ги намери, тръгнала към гората, за да потърси и там. Било късна есен и дебел килим от пъстроцветни листа покривал земята. Въпреки това навън било мразовито и мрачно.

Навлязла Калина в гората и не след дълго видяла една светулка да се лута насам-натам между дърветата и храстите. Момичето подгонило светулката и тичало по нея толкова дълго, че клоните на дърветата скрили почти всякаква светлина. Тогава Калина видяла, че гони не светулка, а малка фея.

– Спри, феичке – провикнало се детето. – Няма да те нараня, искам само да те питам дали си виждала някъде приказките, защото са изчезнали.

Като чула това, феята спряла и се обърнала с любопитство. Тя била толкова мъничка, че едва се виждала и ако не била светлината, която излъчвала, щяла да бъде съвсем незабележима.

– Аз се казвам Калина и търся изгубените приказки. А  ти коя си?

– Казвам се Веда – звъннало гласчето на феята. – Аз и моите братя и сестри сме Горски хора, осветяваме пътя на загубилите се пътници. Ние сме пазители на гората и вълшебствата. И приказките не са изгубени, а откраднати!

– Откраднати! Но кой би искал да открадне приказките на децата – възмутило се момичето. Преди да получи отговор на въпроса си обаче, внезапно притъмняло и застудяло. Засвистял вятърът, станало страшно и скреж запъплил към вътрешността на гората. Клоните на дърветата се протегнали като кокалести ръце да сграбчат каквото могат. Тъмни сенки се запровирали зловещо между храстите и малкото сърце на Калина се сковало от ужас.

– О, не! – прошепнала Веда. – Бягай! Бягай колкото ти държат краката, Злите сенки не трябва да те хванат.

Побягнала Калина през гората, а след нея литнала и феята. Тичала докато не намерила една голяма хралупа в дънера на едно дърво и се скрила вътре. Притаила се и стиснала очи, както правят всички малки деца, когато нещо страшно приближава. Без да знае колко време е стояла така, когато ги отворила отново, сенките си били отишли. Това били Злите сенки, слугите на Тъмния магьосник от Снежната планина, обяснила Веда. Те били пратени, за да заловят всички приказки и да попречат на добрата магия да съществува.

– Защото ако изчезне добрата магия – разказала Веда – и децата спрат да вярват в приказките, тогава не ще има повече обич и веселие на този свят. Няма да има кой да учи децата на храброст, трудолюбие и всеотдайност. Ще остане само тъма – пуста, болезнена и безпощадна. Цялото щастие на земята ще се стопи, сякаш никога не било.  Но ако има дори и едно дете, което все още вярва, тогава не всичко е загубено.

– Е, добре, да тръгваме тогава! – решила се Калина. – Мечка страх, мен не страх – така ми казва мама. Не можем да оставим този магьосник да ни отнеме приказките, ще отидем да ги освободим!

И така, тръгнала Калина, придружавана от горската фея към двореца на магьосника. Момиченцето нямало как да знае, че това била една много вълшебна гора, тъй като в нея живеели голяма част от приказките, които децата четели преди лягане. Вървели, вървели докато не видели нещо червено насред пътя. Като приближили видяли, че червеното нещо се оказало шапка, а до нея имало захвърлена кошничка с питка и масло. Питката и маслото били разпилени по пътя, а шапката била толкова смачкана, че едва я разпознали.

– Това е шапката на Червената шапчица! – възкликнала Веда. – Сигурно е паднала от главата ѝ, когато Сенките са я похитили, така както е изпуснала и кошничката с питката и маслото. - Натъжила се феята и сълзите ѝ със сребърен звън закапали по земята.

Калина взела шапката и продължили пътя си. Вървели докато не стигнали до една огромна тиква. Тиквата била толкова голяма, че спокойно можела да побере няколко души във вътрешността си. Била обаче разтрошена на дребни парчета, които гниели безпомощно, изоставени насред пътя. От нея лъхало на отчаяние и спотаен страх.

– Това е тиквата, от която Кръстницата-Вълшебница направи каляската на Пепеляшка, за да отиде на бала. Когато Злите сенки отвлякоха приказката за Пепеляшка, оставиха след себе си всичко непотребно.

– Колко тъжно! – промълвила Калина и понечили да продължат пътя си.

Тъкмо тръгвали, когато забелязали нещо да блещука в храстите. То било стъклената пантофка на Пепеляшка. Когато Сенките взели приказката, в бързината забравили да вземат и стъклената пантофка. Сложили и нея в торбата при малката червена шапчица.

Това, което премълчала феята било, че без Пепеляшка и нейнато добро и нежно сърце, децата по света ще запомнят приказката само съз злата мащеха и и двете доведени сестри. Никой никога нямало да разбере за невероятния начин, по който Пепеляшка отишла на бала, нито как принцът се влюбил в нея и тръгнал да обикаля страната, за да я открие. Тази приказка щяла да бъде запомнена със злонамереното семейство на бедната девойка.

Тръгнали отново и колкото по-нататък вървели, толкова по-студено ставало. Дебелият килим от есенни листа постепенно се превърнал в белоснежна покривка. Зимата била дошла. Накрая се озовали на една поляна, където видели сгушена една къщурка. Отишли да проверят кой живее там, но още с влизането си разбрали, че и тук нещо не е наред. Вътре всичко било разбъркано, сякаш хала е минала и  помела де що види по пътя си. Край стената имало седем лагълца, които били разхвърляни, а едно от тях дори преобърнато.

– Ах, какво нещастие! Това е къщичката на Снежанка и седемте джуджета – затюхкала се Веда.- И тази приказка е открадната.

Изведнъж иззад  леглото, което било обърнато наопаки се чул шум. Калина и Фей много се уплашили и хукнали да бягат, но още не били престъпили прага на къщичката и чули дълбок глас, който им проговорил.

– Чакайте, не бягайте! Аз съм Срамежливко, едно от седемте джуджета, които живеят тук...или по-скоро живееха – озърнало се наоколо джуджето. То било дребно, но жилаво, с умни очи и дълбоки бръчки, които пресичали челото от край до край. Тези очи обаче сега гледали уплашено цялата тази бъркотия наоколо.

–  Злите сенки дойдоха и взеха приказката за Снежанка и седемте джуджета. Взеха Сжежанка, взеха и братята ми, принца - всички. Аз, нали съм си свенлив, при първия шум, който чух, се шмугнах под леглото и останах там докато Сенките не си тръгнаха. Те така и не успяха да ме открият.

– Горкият! – прошепнала Калина състрадателно. – Ние се тръгнали към Снежната планина, към замъка на злия магьосник, за да освободим приказките. Дано да успеем и да върнем всички обратно където им е мястото!

– Ах, наистина ли! Нека да дойда с вас – аз нямам сърце на герой, но мога да ви бъда от полза.

Съгласили се и всички заедно се запътили към планината. Студ защипал бузките на Калина докато тримата приятели си запроправяли път през дълбоки преспи. Излязла виелица и зашибала вятър и сняг в лицата им.  От време на време трябвало бързо да се крият, когато Злите сенки патрулирали наоколо, за да търсят скрили се приказки. Труден бил пътят и странното трио едва успяло накрая да стигне края на гората, откъдето започвала Снежната планина. На самия й връх се намирал замъкът на Тъмния магьосник. Издигал се мрачен и зловещ насред вихрушка от сняг и лед.

– Ами сега! – ужасила се Калина. – Как ще стигнем до върха на планината без да ни видят Сенките?

– Хм, ами аз и моите братя цял живот точно това правим – копаем проходи! – обадил се Срамежливко. – За мен няма нищо по-лесно от това да прокопая тунел до вътрешността на замъка. Така ще се промъкнем незабелязани.

Речено-сторено. Започнало да копае джуджето, а след него предпазливо тръгнали Калина и феята. Срамежливко копал толкова дълго, че загубили представа за времето. Накрая обаче, след като им се сторило, че са вървели с дни под земята, стигнали до замъка. Изкачили седо тронната зала, където чули страшна врява. Тъмният магьосник бил разгневен на неговите слуги – сенките, защото имало приказни герои, които се криели и все още не били уловени. Също като Срамежливко, който се свил боязливо като чул това. Разнесъл се тътен и сенките се разлетели, подгонени от господаря си да изпълнят неговата повеля.

Калина преценила, че няма да има по-подходящ момент и влязла в тронната зала, като преди това си сложила на главата шапката на Червената шапчица. Феята и джуджето тръгнали след нея. Като ги забелязал Магьосникът толкова се разярил, че целият замък потреперил.

– Как смееш да идваш тук – креснал злосторникът. – Детски крак не е стъпвал в моя замък никога. И както си бил гневен, насочил цялата си мощна магия срещу Калина. Затичала се тя, започнала да бяга из залата където й видят очите и да се крие я под масата, я зад стола. Докато накрая магията не я уцелила и момиченцето замръзнало на място.

– Не! – извикали в един глас феята и джуджето и се завтекли към магьосника.

Тогава  той, зарадван от успеха си, се обърнал с грозна усмивка на лицето.

– Всичко приключи! Вашата последна надежда стои замръзнала ето там. Никога вече дете не ще отвори книга с приказки, нито ще познае що е храброст и доброта. Светът ще се изпълни с мраз и сенки.

В това време Калина се размърдала предпазливо. Магьосникът не знаел, че червената шапка на главата ѝ е същата онази шапка от приказката. Преди много време, когато майката на Червената шапчица ѝ я изплела, тя вложила толкова много любов в направата, че магията се втъкала в нишките, с които плела. Затова и тъмната магия само зашеметила Калина, но не я наранила. Тогава момиченцето се сетило за другия вълшебен предмет, който носело със себе си и бръкнало в торбата да извади стъклената пантофка. Обуло я и тропнало с крак. Магьосникът я усетил, обърнал се, но вече било късно. Ослепителна бяла светлина избухнала изпод пантофката и разнесла из целия замък своето нежно, красиво вълшебство. Тъмнината отстъпила място на ясен, свеж ден. Студът изчезнал, леда се стопил и отнякъде се чула птича песен.

Магьосникът не могъл да понесе тази магия, свил се на кълбо и накрая изчезнал с писък. С него се изпарили и Злите сенки. Приказките, които били затворени в подземията на замъка, сега били освободени и се втурнали да поздравяват тримата герои. Там били и Пепеляшка, и Червената шапчица, Снежанка и много други. Веда и Срамежливко се прегърнали от радост. Всички били весели и доволни. Излязла тогава напред Кръстницата-Вълшебница и погледнала Калина:

– Благодарим ти, скъпо дете, затова че ни спаси. Нито една приказка не би била истинска, ако ги нямаше децата, които вярват в нас. Само дете с много храбро сърце и силна вяра можеше да победи Магьосника и ето че ти го направи. Сега всичко ще стане пак по старо му и ние ще можем да се върнем по местата си и да вършим това, което умеем най-добре – да подхранваме доброто у хората с нашите истории. Защото докато има дори и едно дете, което вярва в нас, ние винаги ще съществуваме.

Помахали приказките за сбогом и си тръгнали, а Калина поела по обрания път към вкъщи, съпътствана от феята. Навън зимата си била отишла и бил първият пролетен ден. Слънцето греело високо в небето.

Когато на следващия ден Калина се събудила в леглото си, всичко било по старо му. Сънувала съм, помислило си момиченцето, но пък какъв сън само! Понечила да стане, за да потърси майка си, когато нещо тежко тупнало на пода.

– Стъклената пантофка – възкликнала Калина. Отворила бързо Голямата книга на приказките, там където започва приказката за Пепеляшка и какво било учудването ѝ, когато видяла Кръстницата-Вълшебница да ѝ намига отвътре.