Малкото елфче и Смъртта - Кристина Димитрова

Сега ще ти разкажа една приказка, но тя няма да е като онези, които майка ти е чела на глас, докато си се унасял. Нито като историите, които си слушал край лагерния огън, приятно омаян от трепкащите пламъчета. Нито дори като вълшебните приказки на баба ти, защото тази история, драги читателю, е истинска. Готов ли си да я чуеш?

Та живяло някога далеч на север едно малко елфче с изумруденозелени очи, което било сам-само на белия свят и поради това било толкова нещастно, че един ден решило да отиде при Смъртта и доброволно да й се предаде. Името му било Елвора.

И така, щом Елвора разбрала от един мъдър горски охлюв, че Смъртта живее на дъното на Черно море, тя наметнала лилавата си пелерина и поела през гората. Вървяла все на юг много дни и нощи и най-сетне стигнала до безкрайните и величествени води на морето, които обаче далеч не били така страховити, както си представяла. Е, вярно, морето било малко по-тъмно от обичайното, ама чак пък черно? Там Елвора намерила някаква дъска, изхвърлена от морето, отчупила стърчащите трески и ритайки с крачка, заплавала с нея. Слънцето вече залязвало и като огнен вулкан изригвало в морето, но Елвора не се бояла, че скоро ще настане мрак.

Нощта я сварила насред открито море и макар небето да било осеяно с милиарди блещукащи звезди, водите около нея били тревожно тъмни и притихнали. Сега наистина били черни и Елвора вече си представяла как Смъртта й се явява.

Нищо такова обаче не се случило и с напредването на нощта Елвора се отегчила. Ето защо тя решила да поеме нещата в свои ръце и щом Смъртта не идвала при нея, то тогава тя да отиде при Смъртта.

За последен път вдигнала очи към ярката луна и купищата звезди около нея и се оставила морето да я погълне. Щом започнала да се спуска към дъното, Елвора видяла как светът около нея става още по-черен. Това обаче не я плашело – дори в един момент задрямала. А когато отворила очи, вече била на дъното. Знаела го със сигурност, защото около нея се носело ярко синкаво сияние и тя отново виждала.

‒ Здравей, Елвора – дочула глас зад себе си.

Елвора бавно се извърнала, а погледът й жадно попивал тайнствения свят на синкавото сияние. Около себе си виждала кораби и лодки, деца, които играели на топка, куче и котка, които се гонели, отворен сандък, от който преливали съкровища…

Най-сетне очите й се спрели върху източника на гласа, но заради ослепителната светлина Елвора виждала единствено женски силует с много дълга коса.

‒ Откъде знаеш името ми? – плахо попитала Елвора.

‒ Знаех, че ще дойдеш – звънко се засмяла жената.

‒ Значи тогава знаеш и защо идвам?

‒ Знам, но мястото ти все още не е тук. Трябва да се върнеш на земята.

‒ Там нямам никого. Пък и нищо хубаво не ме чака.

‒ Тогава върви по земята и търси Доброто – отвърнал силуетът и Елвора забелязала как той полека започва да избледнява и да се отдалечава. – Ако не го намериш, можеш да се върнеш тук.

‒ Ама как да го намеря? – извикала Елвора, но вече било късно. Сиянието съвсем изчезнало и светът около нея пак станал черен.

Когато Елвора отново отворила очи, вече не била на морското дъно, а плавала на импровизирания си сал – този път към брега. Щом стъпила на топлия пясък, с трепет си дала сметка, че се намира в незнайни земи, много планини отвъд всичко познато.

Цял ден вървяла Елвора, чак до залез-слънце, и мракът я заварил насред гората. Тъкмо си търсела подходящо място за нощуване, когато в далечината забелязала блещукаща светлина. Тръгнала натам и скоро се озовала пред сияйно създание. Било птица, златиста на цвят, но луната карала перата й да светят с всички цветове на дъгата.

‒ Леле, що за птица си ти? – ахнала Елвора.

‒ Аз съм Жар-птица – отвърнало създанието, не по-малко изненадано. – А ти коя си и какво правиш тук сама?

‒ Аз съм Елвора и търся Доброто. Познаваш ли го?

‒ Не – отвърнала птицата след кратък размисъл.

‒ А случайно да знаеш какво е?

‒ Не, но съм чувала, че Доброто те кара да полетиш.

‒ Хм, значи прилича на теб?

‒ Не, не мисля…

‒ Както и да е – въздъхнала Елвора. – А ти защо не спиш?

‒ Виждаш ли го ей оня под ябълковото дърво? – попитала Жар-птицата и посочила напред.

Елвора извърнала глава и наистина видяла, че под ябълковото дърво отсреща има някакво момче, което сънливо търка очи.

‒ Да, кой е той?

‒ Най-малкият син.

‒ Най-малкият син ли?

‒ Да – въздъхнала птицата, ‒ заръчано му е да пази златната ябълка, но отсега го виждам, че едва си държи очите отворени. А заспи ли, ще му отсекат главата.

‒ Да я пази, ама от кого?

‒ Ами от мен – смутено запристъпяла птицата. – Господарят ми поръча.

‒ Олеле, а дали не бих могла да помогна?

Птицата се замислила и после кимнала. Наговорили се Елвора да се прокрадне до сънливия момък. Така всеки път, щом главата му клюмнела, тя впивала зъби в ръката му и се криела в тревата, а той се стряскал и мърморел под нос. На сутринта умореният, но тържествуващ момък се прибрал в двореца, а Елвора поела по пътя си.

Следващата вечер била не по-малко интересна, защото Елвора минала покрай поляна, на която танцували и се смеели самодиви, а малко по-нататък друга тяхна по-млада сестрица плачела зад един дъб. Казала на Елвора, че не може да танцува и затова всички й се присмивали. Елвора се зачудила как така самодива не може да танцува, но не го изрекла на глас, а само попитала самодивата дали случайно не е срещала Доброто.

‒ Доброто е красиво – отвърнала тя.

‒ Като теб ли? – попитала Елвора.

‒ Не знам, никога не съм го виждала – свила рамене самодивата, но накрая решила да помогне на Елвора с търсенето. Двете поели през гората и по пладне на другия ден стигнали до малка долчинка, където някакъв триглав змей се излежавал на сянка. Приближили се и го попитали дали е виждал Доброто.

‒ Не го познавам, красавици – отвърнал змеят, ‒ ама знам, че има много лица.

Сетне се впуснал да им разказва, че е пазител на селото отвъд хълма и че задачата му била да го брани от опасности и от други змейове. Тъкмо се перчел със смелостта си, когато отнякъде, запъхтяна, долетяла Жар-птицата:

‒ Помощ! Помощ! – завикала тя. – Хората от твоето село са пленили най-малкия син. Мислят го за крадец, ама той е невинен.

‒ Какъв най-малък син? – опулили се трите глави на змея.

Елвора им обяснила, а после се заели да умуват и решили, че когато падне нощта, ще освободят пленения принц, който бил завързан за дърво пред една колиба в селото. Мръкнало се и Елвора се примолила на змея да запали огън, за да виждат по-добре.

‒ Уморен съм, малката. Накарай пилето – отвърнал змеят и трите му глави една подир друга тупнали на тревата и шумно захъркали.

‒ Той не може да прави огън, нали? – тревожно прошепнала Елвора.

Самодивата отклонила погледа си, а Жар-птицата поклатила глава.

‒ Но тогава как пази селото?

‒ Досега не се е налагало. Откакто той е пазител, никой не е нападал това село.

Докато Жар-птицата обяснявала, самодивата се прокраднала между дърветата и занадничала към окования принц. Отпред имало двама пазачи, но иначе селото, изглежда, вече спяло. Самодивата се вгледала в тъжното лице на принца и усетила как нещо жегва сърцето й. Без дори да мисли какво върши, тя излязла от укритието си и тихичко запяла. После неусетно в грациозен танц се понесла към дървото и двамата пазачи я зяпнали, неспособни да помръднат. Самодивата развързала принца, който също бил малко замаян, хванала го за ръка и тъкмо щяла да го поведе към гората, когато изведнъж от небето се чул силен тътен. Четиримата вдигнали очи и над дърветата видели две гигантски огнени сфери, пресечени от тънки черни зеници. Миг по-късно дървото, където допреди малко бил окован принцът, лумнало в пламъци.

‒ Змееей – разкрещели се пазачите и хукнали да бягат. Змеят злосторник прескочил дърветата и оставил гигантски отпечатък в началото на селото. После насочил погледа си към принца и самодивата – единствените движещи се фигури пред очите му. Принцът прикрил с тялото си красивата си избавителка, но каква полза, като гигантското чудовище всеки момент щяло да изпепели и двамата.

‒ Хеей ‒ дочул се гневен глас отстрани, ‒ това си е моето село!

Змеят пазител излязъл от скривалището си и за всеобщо учудване в яростта си успял да подпали короните на околните дървета. Като видял, че отвсякъде се носи пушек, злосторникът решил, че е обсаден, и си плюл на петите.

Ами това е общо взето. Елвора така и не открила Доброто, но пък си намерила истински приятели и останала при тях. През пролетта, когато дъждовете изпълвали с вода гигантския отпечатък, тя плувала там заедно с децата от селото. Вечер пък самодивата пеела и танцувала, а принцът идвал уж за да заеме някоя златна ябълка от Жар-птицата. Когато змеят бил в настроение, дори имали огън. Що се отнася до Смъртта малкото елфче решило да поотложи срещата си с нея. Откъде знам всички тези неща ли? Ами много просто: това малко елфче съм аз. А ти, ако някой ден стигнеш до столетния кестен точно преди селото, поразрови тревата пред корените и ще откриеш малка зелена вратичка. Почукай три пъти. Аз ще те чакам.