ПРИКАЗКА ЗА МЕЧТАТЕЛИ - Деница Милкова Русева

Роди се в мен една мечта –

една такава плаха, мъничка, несмела,

усмихна ми се и подаде ми ръка,

а аз зачудих се къде ли би ме тя завела.

Красива беше моята мечта –

примижах и погледна я отблизо,

а тя такава цел ми завеща,

прекрасно беше, но и трудно достижимо.

Реших мечтата своя да отглеждам,

за да порасне и да стигнем до целта

и тръгнах даже без да се оглеждам

по пътя наш, окъпан в светлина...

Но ето, че на първата пресечка

във миг небето странно притъмня,

с насмешка ни очакваше отсреща

абсурдно мнителна, презрителна тълпа.

Със критики, с язвителна ирония

съвети „мъдри” даваше ми вкупом тя

и в таз неспирна глъч и какафония

мечтата ми за миг почти умря...

Потъпкана, осмяна, поругана

с дълбока скръб във своите очи,

като я гледах толкоз избледняла

сърцето ми започна да боли.

Прегърнах я, избърсах й сълзите

и казах й, че нашата съдба

е заедно безстрашно да се борим

докрай, докато стигнем до целта.

И тръгнахме по дългата пътека

със пламък нов във нашите сърца

под слънчевата ласка топла, мека

изготвяхме основни правила.

Пред скептиците сме пълна конспирация –

избягвахме словесната война,

а на опитните мъдрите съвети

решихме да събираме в торба.

Разтревожени препатилите хора

се втурнаха към мене през глава

и в миг торбата пълна със съвети

едва-едва повдигнах - натежа.

Мечтата пак оклюма, натъжи се

от на опитните страшните слова

„Много ями, сътресения – приготви се,

риск неспирно дебне твоята мечта.

Ти не можеш, драга, даже да пресметнеш

вероятните препятствия и беди”

И в ума ми се прокрадна плаха мисъл

„Струва ли си своя път да продължим?”

И виновно аз погледнах към мечтата –

кротък ужас във очите й блести.

„Не, не бой се, свидна, няма да забравя

свойто обещание – не тъжи!

Който иска нещо, трябва да рискува

да даде от себе си докрай

не на предразсъдъците да робува

и от страх да не опита. Туй го знай!”

И повдигнахме с усилие торбата –

много опит бе натъпкан явно там,

и съмнително погледна ме мечтата:

„Много бавно ще се движим с тоз товар.”

Съгласих се и заровихме торбата

там зад храста до високия чукар.

„Браво!” – казах „Вече сме свободни

собствен опит да натрупаме тозчас!”

Ето как мечтата ти помага

да съзираш важните неща в света

да се трудиш и да вярваш в добрината,

вдъхновява те със свойта красота.

Продължихме ние волно и щастливо,

вече даже виждахме целта –

някой път бе ясно, друг – мъгливо,

но намирах сили аз да продължа.

Както смяхме се и пяхме с цяло гърло

хайде хоп и право в пропастта,

а небето мигом стана някак бурно,

пред очите ни внезапно притъмня.

Що да видим – бяхме обградени

от приятели все верни и добри,

но лицата им – те бяха променени.

Пламък нов гореше в техните очи.

„Ставай!” – казват.” Ти за нас забрави,

скиташ само с твоята мечта.

Приземи се малко! Стига храни

някакви надежди за върха!”

Стана ми конфузно, дожаля ми.

В този миг мечтата ми шепти

„Ти не се подлъгвай, туй е завист.

Искат да те спънат, не тъжи!”

Станах бързо, дрехите отърсих.

„Правилни са вашите слова.

Вярно е, отказвам да робувам

аз на някакви си светски правила.

Дадох вяра, труд и свойто време

и отказах се от сън и от игри,

а сега и вашта злоба, лицемерие,

от приятелството наше ме лиши”

Казах и помислих си горчиво

„Може би великият идеал

носи ти духовно извисение,

но обрича те да бъдеш вечно сам.”

„Не!” мечтата силно ме прегърна

„Аз ще пълня твоята душа,

гръб не ще ти никога обърна,

мракът ще превърна в светлина!”

Каза и с усмивка ме заведе

в миг при други хора с огнени мечти,

всеки с жар, със няма нетърпение

побърза свойта цел да сподели.

Помагахме си, давахме си сила,

но скоро пътя ни се разклони

и всеки сам по своята пътека

наложи се във миг да продължи.

И хванах под ръка мечтата своя –

пораснала, сияйна беше тя

и изведнъж – клише, но аксиома,

мечтата ми стремглаво... полетя.

И право към целта със пълна скорост

потеглихме на сребърни крила,

а трудностите станаха история

и ето – наближавахме целта!

Тъй ясно и отчетливо се вижда –

селения на възможната мечта...

И кацнахме – нечувана симфония,

неземна феерия от ярка светлина.

„Пристигнахме!” не можех да повярвам,

обърнах се към своята мечта

и този миг на приказна магия

със нея пожелах да споделя.

Мълчание, увиснало безмълвие…

„Изчезнала е!” с ужас осъзнах,

потърсих я със поглед уморено

и скоро нещо чудно аз разбрах,

това, че тук до мене вместо нея

стоеше чисто нова, лъскава, сама...

Роди се в мен една мечта –

една такава плаха, мъничка, несмела,

усмихна ми се и подаде ми ръка,

а аз зачудих се къде ли би ме тя завела...